Майн Рид - Оцеола

Казах, че дрехите му бяха индиански. Но те не бяха направени от кожа на убит дивеч. Еленовата кожа отдавна не служи за облекло на туземното население във Флорида. Само мокасините му бяха от щавена еленова кожа. Гамашите му бяха от алено платно; туниката — от пъстър памучен плат. Те бяха украсени с богата бродерия от мъниста. Освен това той носеше колан от раковини. На главата си имаше лента, над която се издигаха прави три пера от опашката на кралски лешояд, когото индианците почитат, както и орела. Около врата му имаше наниз от шарени мъниста, а на гърдите му — три сребърни полумесеца, поставени един над друг.

Така бе облечен младежът и макар че дрехите му бяха напоени с вода, той имаше благороден и живописен изглед.

— Сигурен ли сте, че не сте ранен? — попитах го аз за втори път.

— Съвсем сигурен съм. По мене няма и драскотина.

— Но вие сте съвсем мокър. Мога ли да ви предложа да се преоблечете? Струва ми се, че моите дрехи ще ви станат.

— Благодаря ви. Не съм свикнал да нося такива дрехи. Слънцето е силно и моите скоро ще изсъхнат.

— Заповядайте у дома да хапнем нещо.

— Благодаря. Скоро се храних. Не съм гладен.

— Бихте ли изпил чаша вино?

— Не, благодаря. Пия само вода.

Не знаех какво да кажа на новия си познат Той отклони всичките ми покани и все пак остана с мен. Не пожела да ме придружи до дома, но и не показа, че иска да си отиде. Дали очакваше нещо друго? Награда за услугата? Може би той очакваше нещо по-съществено от обикновените любезности.

Нямаше нищо неестествено в това. Макар и очарователен, младежът бе индианец. Бе получил достатъчно похвали. Индианците не обичат празните думи. Може би очакваше нещо повече. Това бе естествено за човек с неговото положение, както бе естествено и за мене да си помисля такова нещо.

Извадих кесията си и я сложих в ръцете му. Следващия миг тя се намери на дъното на езерото.

— Не съм ви искал пари — каза той когато хвърли възмутено доларите във водата.

Почувствувах раздразнение и срам. Чувството за срам преобладаваше. Хвърлих се в езерото и се гмурнах под водата. Но не за кесията, а за пушката, която видях на скалистото дъно. Извадих я, излязох на брега и му я подадох.

Особената усмивка, с която той я прие, показваше, че съм поправил грешката си и съм покорил гордостта на този необикновен младеж.

— Мой ред е да се отплатя — каза той. — Позволете да ви върна кесията и да ви се извиня за грубата си постъпка.

Преди да успея да го възпра, той се хвърли във водата, извади кесията, върна се на брега и я постави в ръцете ми.

— Прекрасен подарък — каза той, като разглеждаше пушката. — Не мога да ви се отплатя, преди да се върна у дома. Ние, индианците, нямаме много неща, които вие, белите, цените, освен доколкото зная, нашите земи. (Той наблегна на последните думи.) Грубите предмети, които произвеждаме — продължи той, — не могат и да се сравняват с вашите. В най-добрия случай те се ценят като любопитни и ненужни неща. Но чакайте? Вие сте ловец, нали? Бихте ли приел чифт мокасини и патрондаш? Маюми умее ла ги прави много хубави…

— Маюми?

— Сестра ми. Ще видите, че мокасините са по-удобни за лов от тежките обувки, които носите. С тях човек стъпва по-безшумно.

— Много бих искал да имам чифт мокасини именно от вас!

— Радвам се, че ще мога да задоволя желанието ви. Маюми ще ги изработи, а също и патрондаша.

„Маюми — повторих в себе си аз. — Прелестно и странно име! Дали не е тя?“

Мислех за едно прекрасно създание, което бях срещнал случайно на една горска пътека.

Тя бе сън, небесно видение. Бе толкова хубава, че не можеше да бъде земно създание.

Видението ми се бе показало в образа на индианска девойка веднъж, когато скитах из уханните гори. Видях я на една полянка, обсипана с цветя — едно от онези места в южните гори, които природата така щедро украсява. Девойката бе сякаш част от прекрасната картина. Зърнах я само за миг и тя изчезна. Потърсих я, но напразно. Тя се скри като привидение в горския лабиринт от пътеки и повече не я видях. Но макар и да изчезна от погледа ми, тя остана запечатана в паметта ми. Оттогава бленувах за това красиво видение. Дали тя беше Маюми?

— Вие как се казвате? — попитах, като видях, че младежът се готви да тръгне.

— Белите ме наричат с името на покойния ми баща Плуел. Той беше бял. Майка ми е жива. Не е необходимо да казвам, че е индианка… Но аз трябва да си вървя сър — добави той. — …Позволете ми да ви задам един въпрос, преди да си отида. Може би ще ви се стори неуместен, но имам пълно основание да го задам. Има ли сред робите ви лош човек, настроен враждебно към семейството ви?