Майн Рид - Оцеола

Единствено тези думи можах да изрека.

Майка ми настойчиво ме молеше да й обясня какво се е случило. Но аз нямах време за губене. Обезумял от страх, се втурнах навън и я оставих сама. Тя бе не по-малко ужасена от мене.

Тичах към басейна. Не по криволичещата пътека, а направо, прескачайки всички препятствия по пътя си. Прехвърлих се през оградата и се втурнах през портокаловата гора. Бягайки, кършех клоните на дърветата, плодовете падаха по земята. Напрягах слух да уловя всеки звук.

Зад мен долитаха различни шумове — чувах пълния с отчаяние глас на майка ми. Виковете й бяха вдигнали цялата къща и прислужниците — мъже и жени, й пригласяха като ехо. Кучетата в ограденото място, уплашени от неочакваната суматоха, залаяха. Домашните птици и птиците в кафезите закрещяха в хор с тях.

Всички тези шумове идваха откъм плантацията. Но не тях се стараех да доловя. Аз се мъчех да разбера какво става при басейна.

И от тази посока вече чувах звукове. До ушите ми достига плясък на вода, примесен с ясен сребрист глас — гласа на сестра ми. „Ха, ха, ха!“ — звънти нейният смях. Слава Богу, нищо не й се е случило!

Изведнъж се сетих, че се къпят, и забавих стъпките си.

Извиках още по-високо:

— Вирджиния, Вирджиния!

Нетърпеливо зачаках отговор. Той не дойде. Навярно плясъкът на водата бе заглушил гласа ми. Извиках още по-високо:

— Вирджиния! Сестро! Вирджиния! Този път тя ме чу и отговори:

— Кой вика? Ти ли си, Джордж?

— Да, аз съм, Вирджиния.

— Какво искаш, братко?

— Излез по-бързо от водата!

— Защо пък да изляза? Приятели ли дойдоха? Много рано са дошли. Нека да почакат. Джордж. Иди ги забавлявай! Искам да се порадвам на прекрасното утро. Водата е чудесна! Нали, Вайола? Сега ще поплувам из езерцето. Ето, хвърлям се!

След това отново се чу плясък във водата и веселият смях на сестра ми и прислужницата й. Изкрещях с пълен глас:

— Слушай ме, Вирджиния. За Бога, излез от водата!

Изведнъж веселите гласове замлъкнаха. Чу се остър писък, последван от отчаян вик. Разбрах, че това не беше отговор на моите молби. Наистина аз исках да уплаша сестра ми, но виковете, които сега достигнаха до ушите ми, бяха изпълнени с ужас. Сестра ми викаше:

— Виж, Вайола! Помощ! Какво чудовище! Насам идва. О, Боже мой помощ! Джордж, помощ! Спаси ме! Спаси ме!

Твърде добре разбрах значението на несвързаните думи и продължителния писък, който ги последва.

— Идвам сестро, идвам!

Мълниеносно се понесох напред, през клоните, които ми се изпречваха.

Но не е ли вече твърде късно? Тя стене в агония! Може би вече е между челюстите на алигатора!

Десетина скока — и се намерих извън горичката. Спуснах се по насипа и спрях при басейна. Пред погледа ми се разкри страхотна картина.

Сестра ми бе сред езерцето и плуваше към брега, където стоеше квартеронката, нагазила до колене във водата. Тя пищеше и размахваше ръце като обезумяла. Зад сестра ми плуваше огромният гущер. Цялото му тяло, предни крайници, лапи й нокти ясно личаха в бистрата вода. Над повърхността се показваше неговия гръб покрит с назъбени люспи. Муцуната и опашката му бяха вдигнати високо. С опашката си той разбиваше водата на бяла пяна, която пъстреше повърхността на езерото. По-малко от десет фута деляха животното от жертвата му. Кокалестите му челюсти почти достигаха зелената вълнена пола на сестра ми, която се носеше след нея по водата като шлейф. Всеки миг алигаторът можеше да се спусне и да сграбчи сестра ми.

Тя плуваше с всички сили. Бе отличен плувец, но можеше ли това да й помогне сега? Костюмът за къпане й пречеше, но и да не беше така, алигаторът можеше да я сграбчи всеки миг. И въпреки това той не го правеше.

Аз и досега не мога да си обясня защо не я нападна веднага. Може би както котката си играе с мишката, така и той се наслаждаваше на чувството си за сила и пълна власт над своята жертва.

Всичко това ми мина през главата само за миг, докато зареждах пушката. Прицелих се и стрелях. По тялото на алигатора има две уязвими места, където нараняването може да бъде смъртоносно — очите или областта на сърцето зад предната лапа. Прицелих се в окото, но ударих рамото. Куршумът рикошира от твърдата набръчкана кожа като от гранитна скала. Той остави само белезникава драскотина по ромбоидните издатини и нищо повече.

Чудовището престана да си играе. Куршумът изглежда му бе причинил болка. Всеки случай накарал го бе да действува по-решително и може би именно той го бе принудил да се хвърли.