Майн Рид - Оцеола

Алигаторът замахва с широката си опашка, сякаш за да набере скорост, и се впусна напред. Огромната му горна челюст се изправи вертикално и червеното му гърло се отвори широко. В следващия миг той захапа плаващата пола и о, ужас! — може би краката на сестра ми бяха в ужасната му уста!

Хвърлих се във водата и заплувах към тях, като все още стисках пушката в ръка. Но тя ми пречеше. Пуснах я на дъното и продължих да плувам.

Сграбчих Вирджиния тъкмо навреме, тъй като алигаторът вече я влачеше към дъното. С голямо усилие я издърпах. Напрягах всички сили, за да се задържим на повърхността. Нямах оръжие. Но и да имах, ръцете ми не бяха свободни, за да му нанеса удар.

Аз извиках с пълен глас, като се надявах да изплаша нападателя и да го накарам да пусне сестра ми. Но напразно, той не я пускаше.

Боже мой! Алигаторът ще завлече и двама ни под водата, ще ни удави и ще ни разкъса!

Но внезапно се чу плясък във водата, като че ли някой се гмурна отвисоко в езерото. Кой е този бърз смел плувец; с изгоряло лице и дълга черна коса, която плува след него по водата, с гръд блестяща от лъскави пайети; тяло, облечено в дреха, цялата извезана и обсипана с мъниста? Мъж? Момче!

Кой е този непознат младеж, който ни се притече на помощ?

Той вече е до нас, до ужасния неприятел. В очите му се чете решителност, но той не издава никакъв звук. Поставя ръка на рамото на огромния гущер и с внезапен скок го възсяда. Едва ли ездач би скочил по-умело на седлото на кон.

В издигнатата му ръка блясва нож; замахва и острието потъва в окото на алигатора.

Влечугото изревава от болка. Земята потреперва. Опашката яростно бие водата и пръска пяна на всички страни. Заливани дъжд от пръски. Чудовището пуска сестра ми и аз плувам с нея към брега.

Поглеждам назад и виждам необикновена гледка. Алигаторът се гмурка към дъното заедно със смелия си ездач. Той ще загине! Той е загубен!

Продължавам да плувам, обзет от тази мъчителна мисъл. Излизам на брега и полагам на земята сестра си, която е загубила съзнание. Отново поглеждам назад.

О, радост! Непознатият младеж е отново на повърхността и плува към брега. От другата страна на езерото близо до брега отвратителното животно яростно се мята във водата. То е разярено от болката, която му причиняват нанесените рани.

За щастие сестра ми не беше пострадала. Плаващата пола я беше спасила. По нежната кожа на Вирджиния имаше само незначителни драскотини. Сега вече тя беше в грижливи ръце. С гальовни думи и погледи на състрадание я отнесоха далече от мястото, където бе преживяла опасността.

Скоро пребиха алигатора и го извлякоха на сушата. Всичко това достави огромно удоволствие на чернокожите от плантацията. Никой не подозираше, че влечугото е било доведено в езерото, тъй като не бях казал никому ни дума. Всички смятаха, че то е дошло само от реката или лагуната, нещо, което се бе случвало и по-рано. Жълтият Джейк, който взе най-дейно участие в унищожаването на алигатора, повтори на няколко пъти това предположение. Злодеят и не подозираше, че неговата тайна е известна! Смятах, че само ние двамата бяхме посветени в нея. Но аз се лъжех.

С победоносни викове прислугата се върна в къщи, като влачеше завързания с въжета труп на алигатора. Останах сам с нашия храбър спасител, за да му благодаря.

Майка ми, баща ми и всички други му бяха вече благодарили. Всички изразиха възторга си от смелата му постъпка. Даже сестра ми, която бе дошла на себе си, преди да я отнесат, му благодари с топли думи.

Той приемаше любезностите мълчаливо, като се усмихваше или просто кимаше с глава. Макар и все още младеж, той се държеше достойно като възрастен.

Изглеждаше на моите години, а и на ръст бяхме еднакви. Тялото му бе хармонично развито, а лицето му — красиво. Макар че дрехите му бяха индиански, цветът на кожата му не бе на истински индианец. Лицето му бе по-скоро мургаво, отколкото бронзово. Той явно бе метис.

Орловият му нос, характерен за някои североамерикански племена, му придаваше благороден вид. Очите му — благи, когато бе спокоен, лесно пламваха. Когато бе възбуден, нещо, което вече бях наблюдавал, те хвърляха искри.

Примесът от кръвта на бялата раса в жилите му бе омекотил и направил правилни острите индиански черти, като бе запазил в тях героичната величавост на израза. Черната му коса бе по-мека от косата на истинския индианец, но бе гъста и лъскава. С една дума — целият вид на непознатия младеж бе благороден и красив. След няколко години той щеше да стане мъж със забележителна красота. Но и сега в него имаше нещо неповторимо — човек, който го беше видял веднъж, не можеше да го забрави.