Майн Рид - Оцеола

От това, което бях научил, аз знаех вече каква гледка ще видя. Тя не ми причини нова болка. Повече от това не можех да страдам. Отново пришпорих коня си и с галоп прекосих полята към мястото на разрухата.

Когато се приближих, забелязах хора, които се движеха сред дима. Те бяха петдесет или сто на брой. В движенията им не личеше възбуждение. Всъщност движеха се само неколцина и то съвсем бавно, което показваше, че не вършат нищо. Останалите стояха на групи, отпуснати — явно наблюдаваха огъня. Те не правеха никакви опити да изгасят пламъците, които се виждаха през дима. Други, повечето от тях на коне, се суетяха насам-нататък. Те се опитваха да хванат някой кон или добиче, които, избягали от изгорелите обори, препускаха из полята, като цвилеха или мучеха.

На човек можеше да му се стори, че точно тези хора са причинили пожара. За миг и през моята глава премина такава мисъл. Пратеникът ми бе казал, че нападението бе станало същата сутрин при изгрев. Това бе последното нещо, което научих от него, преди да препусна насам.

Още бе рано. Едва бе изминал час от изгрев слънце — бяхме пътували през нощта, за да избегнем палещите лъчи. Дали диваците не бяха още тук. Това индианци ли са? Предположението изглеждаше доста вероятно. В неясната светлина и сред пушека хората, които преследваха добитъка, сякаш имаха намерение да го отвлекат.

Но на мене ми казаха, че индианците са си отишли. Как иначе можеха да знаят подробностите — за смъртта на майка ми, за отвличането на бедната ми сестра. Ако диваците са били все още на мястото, как са могли да установят тези факти? Може би са си отишли и са се върнали да съберат плячката и да запалят сградите. Такива мисли минаваха през главата ми сега.

Но аз не спрях. И не помислих дори да задържа коня. Юздите бяха отпуснати. С две ръце бях сграбчил пушката си.

Желанието за мъст ме подлудяваше. Даже и да бях сигурен, че тъмните фигури пред мене са на убийците, бях решил да се втурна сред тях и да загина върху трупа на някой дивак.

Не бях сам. Негърът ме следваше по петите, а наблизо подир него чувах тропота от конете на ловците.

С галоп стигнахме мястото, откъдето се издигаше димът. Разбрах, че съм се излъгал. Това не бяха индианци или врагове, а приятели, които приветстваха приближаването ни не с думи или викове, а с многозначително съчувствено мълчание. Спрях до огъня и слязох от коня. Около мене се събраха мъже. В погледите им се четяха дълбоки чувства. Те мълчаха — никой не продума. Виждаха, че няма какво да ми разказват.

Аз заговорих пръв. С дрезгав шептящ глас попитах: „Къде?“ Разбраха въпроса ми — бяха го очаквали. Един от тях ме хвана за ръка и кротко ме поведе от другата страна на огъня. Нищо не каза, а само посочи към хомъка. Вървях до него, бе да се съпротивявам. Когато се приближих до езерото, видях по-голямата група хора. Те седяха в кръг с лица, обърнати навътре, с очи, сведени към земята. Знаех, че тя е там.

Когато се приближихме, хората повдигнаха глави и изведнъж кръгът се отвори. Човекът, който ме държеше за ръка, ме поведе безмълвно и аз се намерих помежду им. Пред мене бе трупът на майка ми.

До нея лежеше мъртвото тяло на чичо ми, а от другата страна няколко негри — верни роби, които бяха паднали в защита на господаря и господарката си.

Бедната ми майка — застреляна, прободена с нож, скалпирана. Бяха я обезобразили. Макар и да го очаквах, гледката ме потресе.

Бедната ми майка! Тези изцъклени очи никога вече няма да ми се усмихват, тези устни никога вече няма да ми говорят нежни думи или да ме укоряват.

Повече не можех да задържам чувствата си. Задушиха ме ридания. Паднах на земята, обгърнах трупа с ръце и целунах студените безмълвни устни на жената, която ми бе дала живот.

Мъката ми бе безкрайна. Бях отчаян. Спомените за случайните минути на студенина от страна на майка ми и по-специално споменът за последната раздяла правеха мъката ми още по-остра. Ако бяхме се разделили с топли чувства, с нежното доверие от предишните години, щях по-лесно да понеса загубата. Но не! Последните й думи към мене бяха пълни с упрек, почти с гняв и споменът за тях сега тровеше мислите ми. Щях да дам целия свят, ако тя можеше да чуе една дума само, да узнае, че й прощавам от сърце.

Бедната ми майка — всичко й бе простено. Грешките й бяха малки и дребни. Не ги помнех. Твърде големите й амбиции бяха единственият й грях — грях почти общ за хората от нейното положение, но аз вече не си го спомнях. Помнех само нейните добродетели — помнех само, че тя бе моя майка. Никога до този миг не съм знаел колко много я обичам.