Майн Рид - Оцеола

Джейк бе душата на нашата група, докато се влачехме уморени из пътя. Веселите му шеги развеселяваха сериозния стар ловец и от време на време го караха да се смее гръмогласно.

Аз рядко споделях тяхното весело настроение, освен когато шегите на моя помощник ставаха неудържими. Духът ми бе обхванат от мрачни чувства, причината за които не можех да си обясня.

Не трябваше да бъде така. Трябваше да съм щастлив, че се връщам у дома и пак ще видя хората, които са ми скъпи. Щастлив бях, когато се освободихме от обкръжената крепост. Това беше естествено — избавих се от опасност, от почти неминуема смърт. Радостта ми не трая дълго.

Мина и си отиде. А сега, когато наближавах родния дом, тъмни сенки витаеха в душата ми. Измъчваше ме предчувствие, че не всичко е в ред. Не можех по никакъв начин да си обясня това чувство, тъй като не бях чул никакви лоши новини. Всъщност не бях чувал нищо за дома или за приятели близо два месеца. По време на дългата обсада до нас не достигаха никакви писма. В Сен Марк научихме много малко новини за поселищата на Суони. Връщахме се, без да знаем какво е станало по време на нашето отсъствие, ако изобщо е станало нещо, което трябваше да научим.

Такава неизвестност можеше да причини несигурност, съмнения и страх. Но тя не бе единствената причина, която пораждаше предчувствията ми. Те се кореняха другаде. Може би спомените за внезапното ми тръгване, неопределеното положение, в което оставих семейството си, сцената на раздялата, която сега ясно си припомних, спомените за Рингоулд, за злите намерения на този лукав злодей — може би всичко това допринасяше за страховете, които ме измъчваха. Два месеца бе дълго време. Много неща могат да се случат за два месеца, даже и в тесния семеен кръг. Дълго време бе изминало, откакто бяха съобщили, че съм загинал от ръцете на индианския неприятел. У дома, както и всички, които ме знаеха, смятаха, че съм умрял. Това съобщение може би е имало лоши последствия. Дали сестра ми още държеше на думата си, която така решително ми даде в часа на раздялата? Дали, като се върна у дома, ще намеря моята любима сестра все още неомъжена? Дали се е поддала на увещанията на майка ми и е станала съпруга на онзи долен подлец?

Такива мисли ме вълнуваха и нищо чудно, че не бях в радостно настроение. Другарите ми забелязаха моята унилост, и грубовато, но добродушно се опитваха да ме развеселят. Не успяха обаче да ми предадат веселото си настроение. Не можех да махна товара от сърцето си. Колкото и да се опитвах, подтискаше ме предчувствието, че не всичко е в ред.

Уви! Предчувствието излезе вярно. Не, не вярно, а нещо по-лошо се беше случило, по-лошо от най-лошите ми опасения, по-лошо даже и от това, от което най-много се страхувах. Новините, които ме очакваха, не бяха за сватба, а за смърт — за смъртта на майка ми, и за нещо по-лошо от смърт — ужасното съмнение за съдбата на сестра ми. Преди да се приберем у дома, един пратеник ни посрещна и ми съобщи ужасната новина.

Индианците нападнали поселището или по-точно моята плантация, тъй като нашествието им спряло там. Майка ми паднала под ножа на диваците. Също и чичо ми. А сестра ми?… Нея отвлекли!

Не останах да слушам повече, забих шпори в хълбоците на измършавелия кон и се втурнах напред в галоп, сякаш внезапно обзет от безумие.

Препусках лудо и скоро стигнах до границата на нашата плантация. Без да спра коня, за да си отдъхне, аз продължих да препускам по най-прекия път към дома. Това не бе главният път, а пътеката сред дърветата, която тук-таме бе препречена с пръти. Конят ми бе смело животно и лесно ги прескачаше.

Срещнах един човек, който идваше откъм къщата — един от нашите бели съседи. Той сякаш искаше да ми говори, без съмнение да ми разкаже за нещастието. Не спрях да го слушам. Научил бях достатъчно. Сега исках да видя всичко с очите си.

Познавах всички завои по пътеката. Знаех мястото, откъдето ще видя къщата.

Достигнах това място и погледнах. Милостиви Боже! Не се виждаше никаква къща!

Смутен спрях коня. Напрегнах очи, но напразно — нямаше къща.

Дали не бях сбъркал пътеката, или гледах в погрешна посока? Не! Не! Там се издигаше гигантско дърво-лале, откъдето пътеката излизаше на открито. Оттук започваше саваната. От другата страна бяха нивята с индиго и царевица. Зад тях растеше мрачният храсталак на хомъка. Но зад него нямаше нищо, което можех да разпозная.

Сякаш целият пейзаж бе променен. Ярките бели стени, зелените капаци, радостната гледка на дома, която често съм съзерцавал от същото това място, когато съм се връщал гладен и уморен от лов, вече не се виждаха. Навесите, негърските колиби, кантората, даже оградата бяха изчезнали. Към небето се издигаха гъсти облаци от дим, те засенчваха слънцето, което се виждаше през тях като червен диск. Небето се мръщеше.