Майн Рид - Приключение в пустинята

За пуйката и пуйчетата построихме отделна клетка, недалече от другата с трите стари пуяка. Тази клетка построихме особено грижливо — коловете бяха по-нагъсто, за да попречат на малките да избягат.

Франк сложи в капана един от трите пуяка, вързан за коловете. Благодарение на това хвана още няколко птици. Накрая птиците станаха още по-предпазливи и започнаха да отбягват капана.

Докато Франк всеки ден увеличаваше своята птича колекция, Хенри също не оставаше назад. Той улови с клетки пет различни вида катерици: сива, черна и червена, които живеят по дърветата и две други, живеещи на земята — едната от тях беше хванал в степта, между корените на пелина. Това беше малко, красиво животно, не по-голямо от мишка и шарено като зебра. У естествениците няма да намерите нито едно описание на това красиво животинче. То беше наш общ любимец. Особено много се забавляваха с него Луиза и малката Мария. Дотолкова беше свикнало с нас, че спеше върху колената на децата като опитомена мишка.

Решихме да се заемем и с риболов. Куджо откри, че в ручея се въдят много и различни видове риба.

Той знаеше едно място, където тя беше в изобилие. Приготвихме влакно от див лен, който растеше в нашата долина. Това растение, по думите на Мария, вирее във всяка страна със скалисти планини. Въдичарските пръчки направихме от тръстика, каквато също имаше много, кукичките — от игли, а за примамка сложихме разни треви.

Потеглихме. Франк и Хенри носеха всички принадлежности. Куджо и аз носехме на ръце децата, а Мария из целия път разглеждаше всяко срещнато растение. Кастор и Полукс също вървяха с нас. Куджо ни служеше за водач и ние го следвахме през гората към мястото, което той беше избрал за риболов. Пътувахме спокойно около три четвърти час. Изведнъж се чу викът на жена ми. Тя сочеше с пръст едно дърво, което растеше край пътя.

— Какво има, мамо? — попита Хенри.

— Виждам — каза жена ми — три белега от присъствието на животно, което обича да унищожава всичко. Вижте тук!

Посочи група млади памучници, чиято кора и листа бяха изгризани. Можеше да се помисли, че са го направили кози.

— О, мамо, виждам, че искаш да кажеш — обади се Хенри, — че това е работа на някой гризач…Но какъв може да бъде този гризач? Бобрите не пълзят по дърветата, нито катериците могат да доведат кората на едно дърво до такова състояние.

— Да, не е нито едно от тези животни. Баща ти ще каже какво животно е унищожило тези млади дръвчета, които, както виждате са най-красивият вид памучник.

Ние огледахме отвред огризаната горичка. Много скоро се появи животното, което търсехме. Беше дълго около метър, доста дебело и широко отзад; гърбът му се издигаше като свод. Главата и муцуната му бяха твърде малки в сравнение с размерите на тялото му. Неговите къси и здрави крака, въоръжени с дълги нокти, се подаваха през дългите косми. Звярът пълзеше по земята и като че ли ни видя, че го доближаваме, защото явно искаше да се скрие, но не можеше да бяга бързо, за да го направи.

Аз се опитах да задържа кучетата, но беше твърде късно. Когато те го доближиха, животното се спря, сви глава до гърдите си и стана двойно по-голямо, отколкото беше. Ужасно възбудено, то въртеше рошавата си опашка ту на една, ту на друга страна.

Чак сега видяхме, че това, което преди бяхме взели за гъста козина, беше истинска броня от дълги бодли и Хенри извика:

— Бодливец! Бодливец!

Кучетата, за свое нещастие, не познаваха това животно. Те се върнаха при нас с широко отворени уста, като виеха жално. Техните ноздри, устни и челюсти бяха покрити с остри бодли! Бодливецът през цялото време отстъпваше и когато стигна до едно дърво, се закатери по него. Но Куджо, ядосан, че неговите любими кучета пострадаха толкова много, се хвърли към него и го уби с копието си.

Аз разказах на децата всичко, което знаех за това животно. След време един случай, очевидци на който бяхме Хенри и аз, ни убеди, че то въпреки защитата си от бодли, има враг, способен да го убие.

Щом приключихме с бодливеца, ние се заехме с ранените си кучета — те престанаха да вият, но се виждаше, че силно страдат. Много внимателно извадихме всички бодли. Въпреки това вдигнаха висока температура и изпитваха страшни болки.

Продължихме към мястото, което Куджо беше избрал за риболов. Преди това той окачи убитото животно на едно дърво, за да го вземе на връщане — възнамеряваше да приготви от него обяд само за себе си, тъй като намираше, че месото му е твърде вкусно и ни най-малко не отстъпва на свинското.