Майн Рид - Приключение в пустинята

Хенри не чака да му се казва повече. Трета нощ вече, откакто красива бяла слана покриваше земята — това беше най-благоприятното време за надупчване на клена и ние веднага се заловихме за работа.

Куджо приготви около двайсетина ведърца и необходимите тръстикови тръбички. После във всяко дърво превъртяхме дупка, поставихме тръбичка и ведро под нея. Не след дълго от тръбичката се появиха прозрачни капки, след това течността се увеличи и накрая последва бистра струйка, която се изливаше в поставеното ведро. Донесохме големия котел, запалихме огън. След няколко часа котелът се напълни и бе сложен на огъня.

Когато течността вря достатъчно, я сипахме в малки гърнета, където, след като се охлади, изкристализира в захар. Получената захар имаше твърде тъмен цвят и беше много твърда.

Сокът тече няколко дена и през всичкото това време ние бяхме заети. Ако беше пролет, за тази работа щяха да са необходими няколко седмици, защото сокът тогава е по-обилен и тече по-дълго.

У дома идвахме само по работа — бяхме си направили малка палатка от платнището на старата кола. Мястото нарекохме „Захарният лагер“.

Накрая нашата работа свърши — захарният сок започна да тече все по-бавно и скоро спря съвсем.

Бяхме успели да съберем повече от четиридесет килограма захар.

Вечерта, когато насядахме край масата да се храним, жена ми заяви, че е сварила последното кафе. Тази вест ни подейства много неприятно. От всички продукти, които бяхме взели със себе си от Сейнт Луис, кафето беше най-ценният.

— Нищо — казах аз. — Ще се научим да живеем и без кафе. Пък и за какво ли ни е толкова? Колко ли бедни хора биха били щастливи, ако имаха всичко, което имаме ние!

— Татко — прекъсна ме Хенри, — във Вирджиния съм виждал как нашите негри приготвяха кафе от царевица, аз го пиех и го намирах много вкусно. Не може ли и ние да използваме царевицата вместо кафе?

— Деца, знаете, че имаме други по-належащи нужди от кафето. Ако имахме царевица, най-напред бихме си приготвили от нея хляб. За нещастие, на двеста километра околовръст не можеш намери нито едно зърно.

— Но, татко, ние имаме царевица — тя е само на сто крачки оттук.

— Не, моето момче, грешиш. Сигурно си взел някое друго растение за царевица.

— Не, тази царевица, за която говоря е пътувала с нас от Сейнт Луис и е в колата!

— Какво? Царевица в колата! — викнах аз. — Сигурен ли си, Хенри, в това, което казваш?

— Видях я даже тази сутрин — тя е в колата, в една стара торба.

— Да вървим! Да вървим! — завика Куджо. — Вземи факел!

Аз тичах до колата. Когато влязох в нея, сърцето ми силно заби.

В колата имаше стара волска кожа и конски хамут. Разхвърлих всичко това и видях дебела торба — в западните щати в такива торби държат царевицата.

Познах в нея една от торбите, които взехме от Сейнт Луис с храна за коня и воловете. Аз обаче бях останал с впечатление, че в нея не е останало нито зърно. Вдигнах я и много се зарадвах, когато видях, че останалото беше доста. Освен това имаше пръснати зърна по пода на колата и по ъглите. Събрахме ги внимателно — не оставих нито едно зърно. После отнесох торбата вкъщи и я изсипах на масата. С радост видяхме, че имаме цяла крина царевица.

— Сега — казах — вече имаме хляб.

За жена ми това беше рядко щастие. Ние събирахме и печехме букови жълъди, хранехме се със зърната от бодливата акация, ядяхме различни плодове, но нищо не можеше да замести истинския хляб.

Тук зимата беше къса. Но ние още в този момент можеше да засеем. Зърното щеше да стигне за четири декара. Царевицата щеше да узрее за седемосем седмици. Така, още преди настъпването на зимата, щяхме да имаме храна.

Седяхме около масата и разговаряхме за радостната перспектива, когато едно от момчетата извика: „Пшеница! Пшеница!“.

Надникнах, за да проверя.

Ровейки златистите зърна царевица, момчето наистина беше открило няколко зърна пшеница. Като разровихме по-добре торбата, намерихме още няколко зърна от това растение. След като най-внимателно сортирахме двата вида зърна, установихме, че броят на пшеничните зърна беше стигнал до хиляда и едно. Вярно, че това беше съвсем малко, но ние си спомнихме една стара пословица: „Големите дъбове израстват от малките жълъди“.

— Вие виждате — казах аз на моето малко семейство — как Провидението се грижи за нас. Сред тази пустиня Бог ни дава всичко необходимо за живота ни. Сега, с малко търпение, ще можем да направим и състояние.

— Ще имаме и плодови сладки — добави Хенри. — Намерих тук диви сливи, вишни и ягоди.