Майн Рид - Приключение в пустинята

— Да, вече от кафе нямаме нужда.

— Разбира се, че не! — викнаха двете момчета.

— Скоро ще имате и кафе — засмяна каза майка им.

— Как, мамо? Да не си намерила друго дърво?

— Да, намерих и друго дърво.

— Истинско кафеено дърво?

— Да, кафеено дърво.

— Кафеено дърво! Аз мислех, че то расте само в тропическите страни.

— Така е, ако под кафеено дърво разбираш онова дръвче или храст, от който добиват обикновеното кафе, което сте свикнали да пиете. Обаче много близо до нас има едно голямо дърво, чийто зърна могат напълно да заместят кафето. Ето ви и мостра.

Като каза това, тя сложи на масата голям сив плод, външно напомнящ плода на бодливата акация, но отличаващ се от него по своите размери.

— Дървото — каза жена ми, — от което откъснах този плод, расте на много места в Америка. Вие навярно сте го виждали тук.

— Да, виждал съм го — каза Франк. — Кората му твърде лесно се бели, а то е много крехко. Върховете на клоните му са покрити с израстъци, нали мамо?

— Вярно е — потвърди майка му. — Французите наричат това дърво „канадски пън“. Наричат го още „кафеено дърво“, защото първите преселници по тези места, нямайки истинско кафе, използвали вместо него орната на това дърво, което и ние смятаме да направим.

— Колко се радвам! — извика Хенри. — Но все още колко далеч сме от това!

— Ах, господин Хенри, господин Хенри — възрази майка му, — боя се, че сте от онези хора, които никога от нищо не са доволни и които не заслужават благословията на Небето. Спомнете си колко нещастници нямат даже късче хляб. Може би в момента на улицата в някой голям град гладно дете се е спряло пред някоя хлебарница и поглъща с очи сложените на витрината хлябове. Вие имате и друга храна, а то няма. Неговият глад е по-мъчителен, защото вижда пред себе си примамливия хляб, от който го дели само стъклото. Горкото дете! Помисли върху това, детето ми, и се научи да бъдеш доволен от съдбата!

— Права си, мамо. Няма повече да се оплаквам.

— Много добре, Хенри. Сега ще ти разкажа за едно интересно и полезно дърво, което ти още не познаваш.

— Сигурно за хлебното дърво. Не, не е то, него аз го познавам.

— То може да се нарече и хлебно дърво, тъй като през дългите зимни месеци осигурява хляб на много индиански племена. И не само хляб, а и всичко необходимо за живота.

— Никога не съм чувал за такова дърво.

— Това е елата.

— Какво? Ела с плодове?!

— А ти виждал ли си някога ела без плодове?

— Ти наричаш плодове шишарките?

— Да, това са истински плодове.

— Да, но аз съм ги опитвал — те са твърде горчиви.

— Ти си опитвал плодовете на обикновената ела. Има и други видове, чийто семена са вкусна и здрава храна.

— Но има ли такива ели и в нашата долина? Ние не сме виждали.

— В долината няма, но аз се надявам да намерим в планината.

— Тогава, защо не отидем в планината и не проверим?

— И аз мисля, че трябва да отидем там, така че щом бъде готова талигата за Помпо, ще потеглим.

Предложението беше прието с радост, тъй като всички искаха да видят отблизо красивата, величествено издигаща се над нас планина.

След три дни колата беше готова. Тя не ни струва много труд, тъй като най-съществените части — колелата, бяха останали от старата.

Тръгнахме при изгрев слънце. Всички бяхме в отлично настроение. В тази разходка взе участие цялото ни семейство.

Пред нас величаво се издигаше заснеженият главен връх — осветен от слънчевите лъчи, той доби красив златисточервен цвят, като че бе посипан с рози. Сега снегът беше значително повече, отколкото, когато за пръв път видяхме планината.

Ние дойдохме до полите й и спряхме край една пропаст. Разпрегнахме Помпо и се настанихме на брега на ручей.

Не след дълго се заизкачвахме по една пътека, за да намерим пиньони.

Мария ни посочи дърветата, които беше видяла преди. Те имаха красив светлозелен цвят. Силно развълнувани, отидохме при едно от тях. То се намираше настрана, изглеждаше по-достъпно и ние скоро се озовахме в неговата сянка. Видът му, превъзходният аромат, всичко говореше, че това е пиньонът, който търсехме. Земята беше покрита с конусовидни шишарки, но всичките бяха разтворени и ядките липсваха — изглежда преди нас бе идвало някакво животно, което беше оставило само обвивките. Това доказваше, че ядките имат приятен вкус. По клоните също висяха много шишарки. Ние откъснахме няколко, отворихме ги и опитахме ядките.

— Това е! — извика жена ми и радостно запляска с ръце.