Скоро стигнахме до брега на едно заливче, недалече от езерото — водата на това място беше доста дъл I бока. По-високият бряг беше покрит с големи гъстолистни дървета. Дръвчетата по другия бряг бяха дребни и наполовина се къпеха във водата.
Хвърлихме въдиците. Разговаряхме тихо, за да не изплашим рибата. След няколко минути забелязахме във водата леко вълнение, малки кръгове, в които се виждаха черни точки, подобни на змийски глави. Куджо по-добре познаваше това явление от нас — той често го беше наблюдавал, ловейки риба в заливите на Вирджиния.
— Боже мой! Погледнете господине, заливчето е пълно с костенурки! Те са по-вкусни от рибата и месото им е по-крехко.
Докато Куджо говореше, една костенурка излезе надалече от мястото, където седяхме. По продълговатата форма на главата, по здравата броня, която я покриваше, познах, че принадлежи към рода „Тпопух“. Това е костенурката, която гастрономите предпочитат пред всички други.
Аз исках да попитам Куджо, как да уловим тази костенурка, но видях, че съм хванал една и то по всяка вероятност същата, която току-що бяхме наблюдавали.
За няколко минути всеки от нас улови по няколко риби. Мълчаливо продължавахме да следим въдиците си.
В това време вниманието ни бе привлечено от едно животно на отсрещния бряг, на около стотина крачки от нас. Изведнъж всички го познахме и Хенри прошепна:
— Мамо, татко, вижте! Това е енот!
Нямаше никакво съмнение — широкият гръб, лисичата муцуна, дългата рошава опашка, редуващите се бели и черни ивици на кожата, всичко това беше достатъчно, за да го познаем.
Щом видя животното, очите на Куджо светнаха. Никакъв друг лов не развлича така негрите от Съединените щати, както лова на еноти. Това е единственото забавление на бедните негри през красивите лунни нощи на американския юг. Погледът на Куджо блесна, защото гледката събуди у него твърде много спомени.
Енотът не ни видя, тъй като беше доста далече от нас. Той предпазливо се движеше по брега, като се поспираше, за да разгледа водата.
— Старият енот иска да лови риба — прошепна Куджо.
Стори ни се невъзможно да хване нещо, тъй като не плува така добре, както рибата. Но той имаше други намерения. Недалече от едно дърво, чиито клони висяха над водата, видяхме на повърхността няколко глави на костенурки. Енотът също ги беше забелязал. Той много тихо отиде до дървото и се покачи на него. После скри глава между предните лапи, обърна се гърбом към залива и започна да се спуска с опашката напред. Спускаше се бавно, докато дългата му опашка докосна водата. Тогава той започна да я движи насамнатам.
Това не продължи много. Скоро една костенурка видя движещия се предмет. Привлечена отчасти от любопитство, отчасти от надеждата да намери нещо за ядене, тя се приближи съвсем и улови с устата си дългите косми на опашката.
Почувствало допира до опашката си, хитрото животно рязко изхвърли костенурката на брега.
Ние продължихме риболова. Повече костенурки не ни се удаде да хванем, но затова пък риба имахме достатъчно.
През зимата много рядко виждахме нашите бобри. През този сезон, криейки се от студа, бобрите остават в колибките си, но не в летаргия, както някои други животни. Просто не излизат от гнездата си и прекарват времето в хранене и сън. Само от време на време бобърът напуска дупката си, за да се измие и почисти. Бобърът е много чистоплътно животно.
В продължение на няколко седмици езерото беше покрито с толкова дебел лед, че можехме да ходим по него. Използвахме това обстоятелство, за да посетим къщичките на бобрите, които се издигаха над повърхността на леда като миниатюрни копи сено. Бяха тъй здраво построени, че дори и да стъпехме на тях, нямаше опасност да пробием покрива. Входът се намираше под леда и беше свободен за обитателите.
Ледът на езерото беше много гладък — това ни наведе на идеята да си направим пързалка. Франк и Хенри много обичаха да се пързалят с кънки, а и аз не се отказвах.
За целта беше нужно по някакъв начин да се снабдим с кънки. Ние ги направихме от същото дърво, от което бяхме направили лъковете си. Със своя чук Куджо изкова на силен огън тънки железни плазове. Желязото, което използвахме, не трябваше да се пилее — то щеше да ни послужи и за други цели. Така скоро разполагахме с три чифта кънки и започнахме да се пързаляме по леда на езерото, край колибките на бобрите.
Щом настъпи пролетта, Куджо разора нашето поле с дървен плуг и го зася. Площта беше само четири декара. Надявахме се след шест седмици да приберем богата реколта. Не забравихме и нашите хиляда зърна пшеница — тях засяхме отделно. Мария се занимаваше с градината си, в която посади много и различни видове цветя и растения, между които и индийска ряпа.
Читать дальше