Майн Рид - Приключение в пустинята

Само след миг, тя тупна на земята и светкавично се уви около пъстрото тяло на гърмящата змия.

Необикновена гледка представляваха тези две вкопчени твари, които се извиваха в тревата.

Боата с невиждана бързина се усукваше около тялото на гърмящата змия и я стискаше с цялата сила на мускулите си. Гърмящата змия имаше само едно оръжие, което можеше да противопостави — отровните си зъби. Но тя вече ги беше забила в тялото на катерицата и сега на можеше да ги използва против неочаквания враг. През цялото време тя не пускаше катерицата от устата си.

Движенията на двете змии ставаха все по-бавни. Скоро вече можехме да следим техния бой.

Зъбите на черната змия се забиваха в издутата част на опашката на гърмящата змия. Нейната собствена опашка пък се издигаше и спускаше със страшна сила, нанасяйки смъртоносни удари на врага.

Скоро боят свърши. Гърмящата змия беше мъртва, но боата продължаваше да стиска пъстрия труп, сякаш изпитваше някакво удоволствие от това.

След малко черната змия бавно се разви и започна да издърпва плячката от устата на жертвата си, но тогава Куджо, който мразеше всички влечуги, заби в победителя копието си.

Вечерта се върнахме вкъщи с пълна торба сол. Тя беше достатъчно не само за консервирането на дивеча, но и за всички нужди за седмици напред. Освен това, когато се свършеше, вече знаех откъде да добия нова.

След вечеря Хенри, който цял ден се измъчваше от любопитство да узнае важното откритие на майка си, й напомни нейното обещание.

— Кажи сега, мамо, какво беше онова?…

— Добре — каза тя, — ето моята тайна. Тази сутрин, когато минавахме през долината, видях листата на едно от най-красивите дървета. То вирее в умерения пояс и най-големи размери добива в по-топлите места. Може би и вие сте забелязали едни големи, прави дървета с лъскави червени листа?

— Да, мамо — каза Франк, — аз знам едно място в долината, където ги има много: едни са с малинов, други — с оранжев цвят.

— Това, навярно, са същите дървета, за които говорим. Цветът на листата им е такъв, защото сега е есен. Ако не беше това време на годината, листата им щяха да са с блестящ зелен цвят, а отдолу — белезникав или синкав.

— О! — извика Хенри, сякаш се беше разочаровал. — И аз ги видях. Това са наистина красиви дървета, но каква полза от тях, когато са толкова грамадни. Нямат никакви плодове, ако не смятаме някакви дребни, покрити с мъх зърна, приличащи на омотан в паяжина паяк.

— Това са техните плодове.

— А какво можем да направим от тях? Такива плодове съм виждал у обикновената сикомора.

— Прав си, обикновената сикомора, както я наричаш, принадлежи към същия род. Но освен плодове, дървото няма ли и нещо друго, което да заслужава нашето внимание?

— Не, нищо! Чакайте…Не беше ли…сок?

— Аха! Сок! — повтори майката с особена интонация.

— Как, мамо… — възкликна Франк. — Това да не е клен?

— Да, захарен клен… Нали не е лошо, господин Хенри?

Тези думи направиха на всички много силно впечатление. Франк и Хенри бяха чували за прословутия захарен клен, но никога не го бяха виждали. Малките деца, Мария и Луиза, нищо не знаеха за клена, но познаваха добре думата „захар“ и тя им звучеше твърде приятно. Думата зарадва твърде много и възрастните — веднага на всички им се привидяха разни сладкиши. Даже Куджо посрещна с възторг новото откритие, макар че той по-малко от другите беше свикнал да употребява захар и не я обичаше чак толкова. В страните, където бе живял той, захарният клен не расте и той не беше го виждал изобщо.

Когато се поуспокоихме, Мария ни описа това забележително дърво.

— Захарният клен — започна тя — се познава много лесно по лъскавата кора и широките листа. Главното богатство на това дърво е неговият сок. Всяко дърво дава годишно килограм, килограм и половина превъзходна захар. За тази цел е необходимо пролетно време дървото да се надупчи; през лятото и зимата не се отделя сок. Той се отделя и през есента, но не толкова, колкото напролет. Да се надяваме, че ще съберем количество, което ще ни стигне до пролетта. Преди всичко трябва да си приготвим повече малки кофи — за всяко дърво, което ще надупчим, ще ни трябва и отделна кофа. След това трябва да се погрижим и за тръстикови цеви. Във всяко дърво се пробива дупка със свредел и в нея се поставя тръбичката за събиране на сока. Него ще го сипваме в котела и ще го варим на огъня така, както направихме със солената вода. Сега, Хенри, нека направим това, което току-що ти казах.