Майн Рид - Приключение в пустинята

После Ралф продължи разказа си.

Всички се хванахме на работа. Мария приготвяше сушеното говеждо. Куджо беше зает с паленето на огъня, Франк, Хенри и малките момиченца весело смучеха плодовете на акацията, а аз приготвях броненосеца за ръжена. Прибавете към тази картина и коня, който хрупаше сочната трева по брега на ручея и кучето (клетите животни, те най-много изтърпяха!), което внимателно следеше моята работа и лакомо хващаше малките късчета месо, падащи под ножа ми. Огънят се разгоря. Говеждото и бобът започнаха да врат, а броненосецът цвъртеше на ръжена. Скоро всичко бе готово.

Отначало мислех, че броненосецът ще си го ям сам, но въпреки отвращението, което изпитваше според собствените си думи, Куджо на няколко пъти иска от месото и аз започнах да се опасявам, че нищо няма да ми остане за вечеря.

Обаче нито Мария, нито децата можаха да се решат да споделят моята трапеза, въпреки всичките ми уверения, че месото на броненосеца е толкова крехко, колкото най-хубавото свинско печено. Това беше истина — месото на броненосеца много приличаше на свинското.

Слънцето залязваше и трябваше да помислим как да се настаним за нощуване. Всичките си одеяла бяхме оставили в колата, а въздухът ставаше все по-хладен, което е обичайно в близост до снежните планини. Да спи човек в такъв хлад, дори до разпален огън, означава да се подложи на големи изпитания.

Аз можех да се върна при колата, която се намираше само на осем километра от нас и да донеса одеялата. Но сам ли да отидех, Куджо ли да пратех или да отидехме и двамата? Известно време се колебах кой да остане с Мария и децата. Но жена ми ме съветваше да отида и аз, като ме уверяваше, че от нищо не се бои, щом Франк и Хенри са с оръжие при нея, още повече, че оставаше и кучето. И наистина, да я оставех с децата и кучето не изглеждаше опасно.

Посъветвах ги в случай на някаква опасност да стрелят и аз веднага щях да се върна с Куджо и коня.

По пътя се питахме станал ли е плячка на вълците оня нещастен вол, който се принудихме да оставим до колата. Аз възнамерявах да му одера кожата и да я взема със себе си. Не очаквахме нищо добро и не знаех какво ще правим, ако не намерим нищо. Мислите ми бяха прекъснати от учудването на Куджо, който изведнъж се спря и втренчено се загледа напред. Аз също се вгледах и в полумрака съзрях нещо прилично на грамадно четириного.

— Господине — прошепна Куджо, — това може би е бивол.

— Възможно е. Вземи коня, а аз ще се опитам да се приближа колкото е възможно по-близо и да го убия с револвера.

Предадох коня и му казах да пази тишина; след това взех най-големия от револверите и започнах да се приближавам към животното на четири крака, мъчейки се да не вдигам шум, за да не го изплаша. Тъй като луната още не беше изгряла, не можех да го разгледам добре. Боях се, че ако отида много близо, то ще избяга, затова застанах на колене и се приготвих да стрелям. В момента в който вдигнах оръжието, конят изцвили и в отговор се чу продължително мучене, по което познах един от нашите волове. Действително това беше нашият вол, който бях оставил с колата и който с бавни крачки се беше движил към планината. Свежият въздух го беше ободрил малко, а верният инстинкт го водеше в същата посока, в която се движехме и ние.

Не зная какво изпитах при срещата си с нашия стар спътник — удоволствие или разочарование. В нашето положение един тлъст бивол би бил много бо на място, отколкото измършавелият вол, но като си помислих, че волът можеше да ни бъде още по-полезен в пустинята, счетох за щастие, че сме го намерили жив. Конят и волът се подушиха един друг, очевидно се поздравяваха. Като видях как волът удряше опашка в хълбоците, си помислих, че конят му съобщава приятната вест за тревата и водата, които се намираха наблизо. Страхувайки се, че волът ще се отклони от пътя, ние го вързахме за една върба, за да го отведем на връщане с нас.

Вече възнамерявахме да се отправим по-нататък, когато ми дойде наум, че ако имахме малко вода, беше възможно с помощта на коня и вола да дотътрим колата до планината.

Как приятно би се изненадала Мария, виждайки изведнъж не само одеялата, вола и колата, но и чашите, супника и всички кухненски прибори, да не говорим за кафето и големия сандък с провизиите. Каква радост! Съобщих хрумването си на Куджо. Моят спътник го одобри и каза, че е лесно осъществимо. Донесохме гърне с вода от ручея, но гърлото му се оказа твърде тясно и волът не можа да се напие.