Майн Рид - Приключение в пустинята

Замислихме се какво ще правим по-нататък. Бигхорнът и антилопата ни осигуряваха месо за цяла седмица. Ами когато месото свършеше, откъде щяхме да вземем друго? Волът можеше да ни послужи като храна за цяла седмица, после — конят, след това — кучетата, а най-накрая… ни чакаше сигурна смърт.

Страшно беше да се мисли за всичко това. Ако нуждата ни принудеше да заколим вола, нямаше как да превозваме багажа си. Единединствен кон не беше в състояние да ни пренесе през пустинята. А ако се наложеше да заколим и него, щеше да стане още по-лошо — трябваше да пътуваме пеша.

Какво трябваше да правим? Да останем там, където бяхме, беше невъзможно. По бреговете на ручейчетата, които извираха от планината, имаше много малко растителност.

Трябваше да решим още един въпрос. Простираше ли се пустинята и на север толкова далече, колкото и на юг? За да се убедим в това, реших да обиколя планината, оставяйки всички в палатката до моето завръщане.

Конят ми беше отпочинал. Аз го оседлах, взех пушката и тръгнах. Започнах обиколката, като се придържах до полите на планината, откъм източната й страна.

Изминах около осем километра. Стигнал западния склон на планината, можех да виждам цялата област на юг от нея. Докъдето стигаше погледът ми, виждах пред себе си местност още по-безплодна от северната част и само на изток следи от зеленина, малки участъци, покрити с рядка растителност.

Това беше печална картина. Трябваше да прекосим цялата пустиня, преди да стигнем до някое населено място. Насочването към източните граници на Съединените щати, в жалкото състояние в което се намирахме, би било безумие за нас. Освен това знаех, че в това направление живееха множество диви племена, враждебни на белите.

И така, макар тази област да беше плодородна, ние не можехме да минем през нея. Не можеше също така да се отиде нито на север, нито на юг, тъй като в тези посоки нямаше нито един пункт, населен с цивилизовани хора. Оставаше ни само една надежда — да преминем пустинята на запад, насочвайки се към мексиканските селища по Рио дел Норте, на повече от триста километра.

Забелязах, че южният склон на планината е по-леснопроходим и не толкова извит колкото северния, прорязан от теснини и пропасти. По това заключих, че тук трябва да изтичат огромни маси вода. Следователно тази страна беше много по-плодородна от всички други. Продължих пътя си, докато не срещнах горичка от върби и памукови дървета, които засенчваха водата, напояваща низината. Стигнах до ручей, ограден от пасища, далеч по-добри от тези край нашата палатка. Вързах коня за едно дърво и се изкачих нависоко, откъдето можех да разгледам южната и западната част на тази местност.

Бях поразен от чудната гледка — котловина с огромни размери, открита от едната страна. Прииска ми се да я разгледам по-отблизо. Върнах се на мястото, където бях оставил коня, яхнах го и тръгнах. Скоро стигнах края на пропастта. Чувството, което изпитах в този момент, не се поддава на описание. Само онези, чиито очи дълго време са гледали сухата почва на пустинята, са в състояние да разберат впечатлението, което ми направи богатата с растителност местност пред очите ми.

Беше късна есен. Гората пред мен показваше богата растителна премяна, прилична на картина, рисувана с най-разнообразни бои. От гъсталака долиташе радващата ухото птича песен, във въздуха се носеше ароматът на цветята.

Няколко минути стоях като зашеметен от възторг, а очите ми гледаха разкошната долина. Не видях никакви следи от човешко селище.

Казах, че престоях там само няколко минути — стоял бих дълги часове. Залезът на слънцето обаче ме накара да побързам. Бях на около трийсет километра от нашия лагер, а конят ми не беше достатъчно бодър. Реших на следващия ден да доведа всичките си спътници и потеглих обратно. Беше вече полунощ, когато стигнах до лагера. Всичко беше наред, само Мария беше много обезпокоена от моето забавяне. Но завръщането ми и новината за откритието, което бях направил, я ободри и зарадва. Решихме на другия ден рано сутринта да напуснем нашия лагер.

Щом се събудихме, закусихме набързо и приготвихме колата, за да напуснем мястото, което нарекохме „Лагер на антилопата“. Ручеят по-късно получи името „Заливът на бигхорните“. Към два часа следобед бяхме на горната граница на долината. Там пренощувахме. На следващия ден тръгнах да търся проход. Изминах няколко километра край скалата, но, за голяма моя изненада, навсякъде виждах само пропасти, които взеха да ме плашат, че този примамлив край е недостъпен и е създаден само да буди разочарование. Най-после стигнах края на един не толкова стръмен склон. Там намерих теснина, която постепенно се спускаше надолу. Това и търсех.