Майн Рид - Приключение в пустинята

Мария беше приготвила леглата. Но преди да легнем трябваше да направим още нещо. Куджо хвърли дърва в огъня и когато всички насядахме около него, аз започнах да чета от Светото писание за онези събития, които имаха най-голяма прилика със сегашното ни положение — за това как Бог беше спасил Мойсей и синовете на Израил в пустинята.

След това с чувство на признателност коленичихме, за да благодарим на Всевишния за чудесното ни избавление.

На следния ден станахме на разсъмване и се насладихме на гледката на изгряващото слънце — целият изток, докъдето стигаше погледът, представляваше гладка, подобна на тих океан равнина.

Когато се показа жълтият слънчев диск, човек можеше да помисли, че излиза от самата земя. Бавно се издигаше той по прекрасното съвсем безоблачно лазурно небе.

По тези високи равнини в Америка често може да се пътува с дни, без да се види нито едно облаче.

Бяхме в отлично настроение, добре отпочинали и повече не се бояхме от преследване от страна на диваците, които бяха пресрещнали нашите спътници. Освен това, видът на антилопата, с изстудената й от нощния хлад тлъстина, доста ни ободряваше. Тъй като Куджо е изкусен месар, предложих му да нареже месото, а аз тръгнах из планината да насека дърва. Мария се занимаваше с гърнета и чинии — почистваше и миеше съдовете от обилния прах на тези равнини, вдигнат от колата. Трябва да кажа, че имахме богата покъщнина.

Скоро донесох дърва. Запалихме огън. Мария опече кафе и взе да го мели. Аз започнах да пека парчета дивеч, а Куджо в това време събра достатъчно акациеви зърна, които изпечени, заместваха хляба, защото нямахме нито хляб, нито брашно.

Свалихме от колата големия сандък, в който държехме провизиите, сложихме му покривка и така направихме маса. Около сандъка наслагахме големи камъни за сядане. Всички насядахме, започнахме да пием ароматно кафе и да унищожаваме вкусните късове дивеч.

Изведнъж Куджо, въртейки бялото на очите си, извика:

— Боже велики! Господине, госпожо! Погледнете там!

Всички едновременно се обърнахме, тъй като бяхме седнали гърбом към планината, а Куджо сочеше именно натам.

Видяхме високи върхове, а по тях пет червеникави фигури. Те толкова бързо бягаха, че отначало ги взехме за птици. След малко разбрахме, че това пред нас са четириноги, но те толкова леко се прехвърляха от скала на скала, че трудно можеха да бъдат разпознати. На пръв поглед можеха да бъдат взети за кошути, малко по-големи от овца или коза. Вместо малки рогчета, всяка от тях имаше по чифт големи извити рога. Ние с учудване ги наблюдавахме как се хвърлят надолу с главата.

На по-малко от сто крачки от нас се издигаше един хълм. Той свършваше като скалист връх, висок двайсет метра над останалото равнище.

Животните се насочиха към този хълм и скоро стигнаха до отвесна скална стена. Като видяха пропастта, те изведнъж спряха, сякаш искаха да я огледат. Тогава ги разгледахме по-добре. Любувахме се на техните грациозни форми и извити рога, които по дължина не отстъпваха на тялото. Предполагахме, че скалният откос ще им попречи да продължат напред. Изведнъж, за голяма наша изненада, първото от тях полетя надолу, превъртя се във въздуха, падна на рогата си, подскочи и стъпи на крака, след което застана напълно спокойно. Едно след друго, останалите животни направиха същото.

Мястото, където се хвърлиха, се намираше на около петдесетина крачки от нас. Но аз така бях поразен от този опасен скок, че съвсем забравих за пушката, която държех в ръцете си. Животните също като че ли бяха изненадани от нашето присъствие, защото в началото те не ни бяха видели. Кучетата залаяха, с което ми напомниха какво трябва да правя, но същевременно напомниха и на нашите гости за опасността от такова съседство. Те веднага се обърнаха и се заизкачваха по планината. Стрелях наслуки. Помислихме, че не съм улучил, защото всички животни продължаваха бързо да се изкачват, преследвани от нашите кучета. Те не бягаха, а летяха; едно обаче започна да изостава. Останалите скоро ги изгубихме от очи. Изоставащото се спря, падна и след миг се озова в зъбите на кучетата.

Куджо, Франк и Хенри бързо се изкачиха горе и се върнаха с доубитото от кучетата животно. Беше с размери на кошута. По големите рога и другите белези видях, че това е аргал или див овен, който ловците наричат още „бигхорн“. Ние знаехме, че това животно може да се използва за храна, особено от хора в нашето положение. След закуската аз и Куджо наострихме ножовете, одрахме кожата и окачихме месото при това на антилопата. Кучетата получиха за труда си една хубава закуска, а ние, при вида на достатъчния запас от прясно месо и бистрата вода на ручея, сметнахме, че съвсем сме се отървали от ужасите на пустинята.