Майн Рид - Приключение в пустинята

Еленът беше коленичил и се бранеше с рогата си, а едното от кучетата лежеше на земята и се гърчеше от болки. Другото се бореше с елена, мъчейки се да го захапе изотзад. Той обаче бързо насочваше рогата си към онази страна, от която се готвеше да го нападне кучето.

Аз се страхувах, че еленът ще убие кучето и побързах да стоваря върху му приклада на пушката, с надеждата да го обезвредя. Бях замахнал с всичка сила към главата му, но не улучих и като залитнах напред, паднах между разклонените рога. Изпуснах пушката и посегнах да хвана краищата им, мъчейки се някак да се спася. Но закъснях. Животното се изправи и ме хвърли върху един храсталак. При падането се улових за клоните и така се отървах.

Няколко мига стоях увиснал и следях това, което ставаше под мене.

В това време дойде Куджо, който беше останал назад. Еленът го съгледа, наведе глава и с рев стремително се хвърли към него.

Силно се изплаших за моя верен слуга и приятел. Той имаше дълго индианско копие, намерено в лагера след избиването на нашите спътници, но ни най-малко не бях се надявал, че ще съумее да отблъсне това внезапно нападение. Мислех си, че ще се вцепени от страх, но бях се лъгал относно храбростта на моя Куджо.

В момента, когато копието беше само на метър от рогата на елена, негърът ловко изскочи иззад дърветата и животното връхлетя върху него. Аз се изплаших, но видях как Куджо заби копието си в хълбока на елена. Нито един испански матадор не би могъл да нанесе по-ловък удар.

Извиках радостно, когато видях рогачът да се строполява на земята. Когато слязох долу, намерих животното в предсмъртни мъки, а Куджо го разглеждаше с победоносен вид.

— Господарю — каза той с важност, в която прозираше гордостта на победителя, — господин Ралф, негърът си разчисти сметките със звяра. Той вече няма да боде бедния Кастор.

И като извади ножа, Куджо започна да дере животното по всички правила на изкуството.

На следния ден започнахме да обмисляме какво да правим. Имахме месо за дълго време. Само трябваше да го консервираме. Но как да го сторим без сол? За момент това неудобство ни се видя непреодолимо. Казах „за момент“, защото веднага след това си спомних, че месо може да се консервира и без сол, както често се практикува от испанците в страни, където солта се среща рядко и е скъпа. Месото, изсушено по този начин, се казва „тасахо“.

Куджо и аз веднага се заловихме за работа. Запалихме голям огън и натрупахме много зелени клони. Забихме в земята около огъня няколко кола и опънахме на тях въжета. След като отстранихме костите, нарязахме месото на дълги ивици и го окачихме на въжетата, над дима и пламъците. Оставаше само да поддържаме огъня и от време на време да поглеждаме да не би вълците или кучетата да отмъкнат месото.

След три дни месото беше добре изсушено и можеше да се пренася, без да се развали.

Три дни останахме на едно място. Можехме да си набавим още много месо, но и така разполагахме с много повече, отколкото ни трябваше; освен това искахме да пестим барута.

На третия ден подредихме месото както трябва и го сложихме в колата. Сега трябваше само да почакаме, докато животните ни починат добре. Конят и волът пасяха по цял ден. Те започнаха да се заглаждат и това ни радваше. Нямаше да се наложи да чакаме дълго.

Но колко нетрайни са човешките планове! Точно когато с радост мислехме, че скоро ще напуснем нашия затвор — пустинята, едно непредвидено събитие направи заминаването ни невъзможно, поне за няколко години.

Това се случи на четвъртия ден от нашето пристигане в долината. Тъкмо привършвахме обяда. Седнали край огъня, наблюдавахме Мария и Луиза, които с детско безгрижие тичаха по зелената поляна. Изведнъж чухме някакъв необичаен шум откъм гората. Отначало ни се стори много далечен, но все повече и повече наближаваше. Напомняше вик на животно, гонено от нещо или изпитващо страшни болки. Потърсих с поглед нашия вол — на поляната се виждаше само конят. Викът, идващ от гората, ставаше все по-силен и по-страшен. Това беше мучене на вол.

Грабнах пушката. Франк и Хенри ме последваха. Куджо се въоръжи с индианското копие. Кучетата бяха готови при първия знак да се спуснат напред.

Още веднъж чухме страшния вик, придружен от трясък на клони. Конят започна тревожно да цвили, кучетата нетърпеливо лаеха, а децата закрещяха. Най-после от гората се показа червеникаво животно. Веднага разпознахме нашия вол. Чудовище ли го гонеше или хищен звяр? Не, никой не го преследваше, но минутите му бяха преброени.