Майн Рид - Приключение в пустинята

Какво трябваше да правим? Да се качим на дърветата? Но и това нямаше да ни спаси. Изведнъж ме осени една щастлива мисъл.

— Сал! — извиках азл Сал и ние сме спасени!

Веднага ме разбраха — Куджо грабна брадвата, а Мария отиде при колата за въжета. Видях, че те са недостатъчни; тогава взех кожата на елена и започнах да я режа на дълги ремъци.

Близо до нашия лагер имаше голямо количество дълги и тънки сухи дървета. Наредихме ги едно до друго и ги свързахме здраво с въжета и напречни дървета. Когато салът беше готов, поставихме върху него сандъка с месото, дрехи и други необходими неща.

Изминаха около два часа в работа около сала. През това време бяхме толкова заети, че въобще не поглеждахме какво става с езерото. Когато свърших всичко, отново отидох при водата. След като постоях там няколко минути, забелязах, че е спряла да приижда. Прекарахме половин час на брега на новото езеро и най-после се убедихме, че водата не се покачва. Стигнах до извода, че е стигнала до горния край на преградата и е започнала да прелива.

Беше твърде късно или по-точно твърде рано, затова Мария и децата отидоха да спят, а ние с Куджо, изпълнени с недоверие към капризите на водата, решихме да чакаме до сутринта, страхувайки се от ново разливане, което би могло да ни изненада в съня.

При настъпването на деня водата стоеше на същата височина. Щом изгря слънцето, реших да си пробия път през гората, за да намеря отговорите на всичките си съмнения. Това странно явление твърде сериозно ни безпокоеше.

Аз тръгнах сам, оставяйки Куджо с неговото дълго копие и синовете ми с пушките да пазят лагера. Взех пушката и брадвата, за да си проправя път в гората.

След като изминах около два километра, изведнъж се озовах на брега на потока. Каква беше изненадата ми, когато видях, че той не само не беше продължил да се разлива, но и водата в коритото му беше по-малко от обикновено. Забелязах, че тя е мътна и че течението й носеше зелени листа и дървета.

Отидох нагоре, като предполагах там да намеря някакъв бент. Започнах вече да мисля, че този необикновен случай е непременно човешко дело и потърсих следи от хора. Не намерих такива, но видях дири от много животни.

Макар да не намерих човешки следи, все пак вървях предпазливо. Накрая наближих един завой на потока, където, доколкото си спомнях, коритото ставаше по-тясно и от двете му страни се издигаха доста високи брегове.

Навярно тук трябва да беше препятствието, изпречило се пред течението.

Както и предположих, течението беше преградено на същото място, където коритото се стесняваше. Вероятно съзнателно беше издигната стена. Потокът бе препречен с едно голямо дърво. Клоните му бяха затрупани с камъни и кал, а напречно бяха струпани други клони, също засипани с камъни и кал. Всичко това представляваше дебела около два метра стена. Два тесни отвора едва пропускаха водата.

Можеше да се помисли, че това беше направено от човек. Строителите обаче бяха пред очите ми. Видях най-малко стотина, налягали по протежението на стената. Имаха червеникав или тъмнокестеняв цвят и приличаха на гигантски плъхове с прегърбеното си извито тяло като на всички животни от този род. Въоръжени бяха с дълги резци, характерни за гризачите. Ушите им бяха наполовина скрити в дългата и гладка козина. От двете страни на носа им стърчаха мустаци, прилични на котешките. Предните им крака бяха по-къси от задните и снабдени с нокти. Най-особена у тези животни беше съвсем голата, тъмна на цвят опашка с дължина тридесетчетиридесет сантиметра.

Макар никога да не бях виждал тези животни, по всичко изглеждаше, че това са бобри. Загадката беше изяснена. Цяла колония бобри се преселваше в долината и затова беше издигнала този бент, който предизвика наводнението.

След като разкрих тайната, известно време наблюдавах движенията на тези интересни твари.

Някои от бобрите лежаха на бента и гризяха стърчащите от калта листа и клони; други с боричкане се къпеха във водата; трети пък, седнали на задните си крака до бента, от време на време удряха с тежките си опашки водата, както правят перачките по реките.

Полюбувах им се няколко минути и тъкмо исках да се покажа пред тях, за да видя какво впечатление ще им направи моето присъствие, когато видях, че друг предмет предизвика движение сред бобрите. Един от тях, седнал като страж върху едно дърво недалеч от бента, три пъти удари водата с плоската си опашка. Това сигурно беше сигнал, защото животното веднага се хвърли в езерото с главата надолу и се изгуби, спасявайки се от преследване. Всички останали бобри, оглеждайки се страхливо наоколо, скочиха от брега и изчезнаха във водата.