Майн Рид - Приключение в пустинята

На сутринта на хоризонта не забелязах никакви възвишения. Аз крачех угрижен редом с воловете, виждайки техните усилия. Изведнъж чух гласа на Франк, който стоеше прав на колата и гледаше напред.

— Татко, татко! — каза той. — Погледни това малко облаче. Обърнах се към малкия си син, за да видя за какво говори. Той гледаше на югоизток и аз също обърнах натам погледа си. Нададох радостен вик. Това, което Франк мислеше за облак, беше снежният връх на планина. Ако бях гледал в тази посока, щях да го видя по-рано, но аз гледах през всичкото време на югозапад.

Където има сняг, там има и вода. Без да кажа нито дума, дадох знак на Куджо да обърне воловете. Трябваше да се отбием от пътя, по който се движехме, но се касаеше за спасяването на живота ни, а в този момент мислехме само за това.

До планината имаше повече от тридесет километра. Ако не пътувахме през нощта, тя щеше да продължава да е далече от нас. Въпросът беше имат ли сили воловете да отидат до там?

На всяка крачка те се препъваха и ако паднеха, какво щяхме да правим без тях? Все пак се надявах от планината да води началото си някоя река.

Около обед воловете бяха напълно изтощени. Един от тях падна мъртъв — оставихме го, където беше. Другите три не бяха в състояние да се движат по-нататък. За да ги облекчим, изхвърлихме от багажа всичко, което не ни беше непосредствено необходимо. Но и след това нещастните животни едва мъкнеха колата.

За да си възстановят силите, може би щеше да е достатъчно да отдъхнат няколко часа, но аз не се решавах да спрем. Сърцето ми се късаше, като гледах страданията на децата. И те, и Мария мъжествено търпяха. Не можех да им кажа нито една утешителна дума, защото знаех, че все още се намираме на петнайсетина километра от планината. Мислех дори да отида напред, за да взема вода, но конят не можеше вече да носи тежестта ми — бях принуден да сляза и да го водя за юздата. Куджо вървеше с воловете. Скоро падна мъртъв втори вол и ни останаха само два.

В този момент в равнината се появи зеленина. Тя приличаше на група големи таралежи — от всички страни стърчаха иглести връхчета. Когато ги видях, извадих ножа и се затичах с всички сили. Отначало спътниците ми помислиха, че съм си изгубил ума. Но аз знаех какво правя — бях разбрал, че това са кактуси.

За минута отсякох тръните на няколко от тях. Моята малка група остана поразена при вида на тези сочни растения с тъмнозелен цвят, от чиито рани изтичаше прозрачна течност. Пълните кактусови топки незабавно бяха разрязани на късове, които жадно задъвкахме. Няколко парчета хвърлихме на конете и воловете.

После повървяхме още малко и спряхме да си починат добичетата. За нещастие, тази почивка дойде твърде късно за едно от тях. Волът напрягаше последните си сили и когато решихме да тръгнем отново, го намерихме проснат на земята, неспособен да стане. Трябваше да го оставим. Вместо него впрегнахме коня, за да продължим по-нататък. Надявахме се да намерим още един кактусов храст, но никъде не се виждаше такъв и страданията ни се подновиха. Оставаха ни около осем километра път, когато падна и последният вол. Конят нямаше повече сили да тегли колата — трябваше да я оставим и да продължим пеша.

Аз взех брадвата, останалото късче сушено говеждо, мъничката Луиза и оръжието си. Куджо взе лопатата и Мария. Жена ми, Франк и Хенри също взеха по нещо в ръце. С този багаж се отправихме към планината.

Няма нищо за разказване в това пътуване. Много скоро изминахме тези осем километра. Тъй като се намирахме близо до планината, ясно се виждаха дълбоките, тъмни долини, които я прорязваха и сребристите ивици, които смятахме за пенеща се върху скалите вода. Тази гледка ни вдъхна нови сили и след час бяхме на брега на кристално прозрачен поток. Оставаше ни да благодарим на небето за спасението си.

Потокът пред нас изминаваше неголямо разстояние в равнината, завиваше на югоизток и се съединяваше с потоците, които течаха от тази страна. Впоследствие видях, че всички те се вливат в коритото на голяма река, пресичаща тази висока равнина в източна посока.

Бяхме уверени, че няма да умрем от жажда, но нямахме никаква надежда, че тук щяхме да намерим храна. Пред нас се издигаше гора и скалиста планина. Туктам стърчаха само некрасиви кедри. Ако пустинята се простираше на всички страни от планината, тук щеше да ни бъде последната спирка и можехме да умрем, ако не от жажда, то от глад, което ни беше все едно.

Това най-много ни безпокоеше, защото цял ден нищо не бяхме яли. Спомнихме си за останалото късче говеждо.