Майн Рид - Приключение в пустинята

Беше едно от нашите мулета. Изплъзнало се от ръцете на индианците, то няколко седмици се бе лутало из тези места. За няколко дни успях да приготвя седло и юзда, възседнах го и се отправих за Санта Фе. След няколко седмици стигнах там без каквито и да било премеждия и продължих пътя си до рудника, който експлоатирах.

Историята на моя живот не ви интересува. Това е живот на човек разочарован от всичко, изгубил всичко, което е обичал на света. Само вие, Ралф, ми дадохте нов живот, като ми връщате дъщерята, моята скъпа Луиза!

Рудокопачът млъкна и домакинът ни, след като предложи да си налеем вино и да напълним лулите си, продължи своя разказ.

Оставих Куджо да пази тялото, а аз се върнах с детенцето при колата. Колкото и да беше уплашено от вълците, то крещеше да го отнеса обратно при майка му.

Разказът на Ралф отново беше прекъснат от риданията на Мак Найт — този решителен и храбър като лъв мъж не можеше да се сдържи, слушайки печалните подробности. Децата на Ралф също плачеха с горчиви сълзи; малката брюнетка изглеждаше най-малко развълнувана. Може би страшната сцена в първите години на детството й беше наложила печата на спокойна твърдост, с която се отличаваше и сега.

— Предадох детето на жена си — продължи Ралф след кратка пауза. — Щом се събра с мъничката Мария, с която бяха почти връстници, Луиза престана да плаче и скоро заспа в ръцете на новата си майка. Взех лопата и отидох да изкопая гроб. С помощта на Куджо побързах да закопая трупа с мисълта, че може би не е далеч денят, когато ние щяхме да се нуждаем от печалната услуга, която правехме сега.

Изпълнили това тежко задължение, се върнахме при колата. Воловете скрих в гъсталака. Поверих жена си на волята Божия, взех пушката и тръгнах да огледам дали индианците са напуснали тези места и в каква посока. Имах намерение да отида към Ню Мексико, но трябваше да избера път, по който да не срещнем индианци.

Изминах дватри километра, като се катерех по скалите. Намерих следите на индианците — те се губеха далече на запад в откритата равнина. Изглеждаше да са били много и всичките на коне. Тогава намислих дватри дена да вървя на юг, а после да завия на запад. Бях уверен, че по такъв начин ще се отдалеча още повече от индианците и ще достигна източните склонове на Скалистите планини, което и желаех. Спътниците ми ми бяха казвали, че освен прохода до Санта Фе, през тези планини минава още един, южно от първия. Аз исках да стигнем този проход, макар че според мен от него ни делеше разстояние от триста километра. Замислен над този план, се отправих обратно към мястото, където бях оставил малката си група.

Беше вече нощ, когато се върнах при колата. Мария и децата бяха много разтревожени, поради закъснението ми. Но аз донесох приятна новина — индианците бяха изчезнали.

Отначало смятах да прекараме нощта, там където се намирахме. Но изгря великолепна луна, на юг се простираше леснопроходима равнина и аз намерих за по-добре да пътуваме цяла нощ и да се отдалечим от това кърваво място. Идеята ми бе одобрена от всички.

Напълнихме с вода всички съдове, защото знаехме, че в пустинята водата е най-необходимото нещо както за хората, така и за добитъка.

Най-после луната се издигна високо. Подкарахме воловете, качихме се на конете и тръгнахме. Стараехме се да държим посока юг.

През нощта изминахме значително разстояние, защото се страхувахме да не срещнем диваци — на сутринта бяхме вече на трийсет и пет километра от окървавеното място.

Трябваше да спрем. Воловете и конете ни бяха много изморени и не можеха да продължат по-нататък без да почиват.

Но нямаше нито вода, нито трева. Наоколо растеше само див пелин. Горещината все повече и повече измъчваше нещастните животни. Не можехме да им дадем нито капка от нашата вода — самите ние изпитвахме страшна жажда, а количеството на водата непрекъснато намаляваше.

До настъпването на нощта на няколко пъти подновявахме пътуването с надеждата да намерим някой ручей или извор. До залез слънце се отдалечихме още двайсет километра на юг, но никъде не забелязахме признаци на вода. Наоколо беше безплодна равнина. Бяхме откъснати от хората повече, отколкото ако се бяхме озовали на кораб сред океана.

Започнахме да се безпокоим и да падаме духом. Да се връщаме обратно, нямаше смисъл — можеше да не намерим ручея, който напуснахме. А вървейки напред, можеше да открием вода; ободрени от тази мисъл, пътувахме цяла нощ.