Майн Рид - Пръстът на съдбата

— Пресвета Дево!

— Излишно е да призовавате Светата Дева, тя няма да Ви спаси, колкото и безгрешна да я смятат… Тук дори и Господ не би могъл да ви изтръгне от ръцете ми. Главатарят Корвино е господар на планината и Лучета Тореани ще бъде негова любовница.

Едва беше произнесъл тези думи, когато един шум, идещ отвън, накара разбойникът да трепне.

Тържествуващата усмивка, озаряваща лицето му, се изпари за миг и се превърна в израз на силна уплаха.

— Какво има? — пошепна той, като се доближи до вратата и тревожно наостри уши.

Беше воят на апенинските вълци. Но сигналът не идеше от страната, откъдето обикновено би трябвало да дойде. Беше даден от часовоя, застанал на юг и отговорът идеше от същата посока.

— Какво означава това? Кой от шайката още е вън в този час?

Корвино си спомни за Томазо, когото тази заран бе натоварил с една особена задача, но не можеше да има двама Томазовци, идещи едновременно от запад и от юг.

Докато размишляваше така, застанал прав на прага на къщата си, от двете страни на селището чу шум от борба. После отекнаха гърмежи, придружени от викове. Бяха изстрелите от карабините на часовоите.

След като изпразниха пушките си, те бързо побегнаха, надавайки вик, който прозвуча като погребално клепало в ушите на главатаря: „Предателство!“

Наистина имаше предателство и разбойниците бяха изненадани и пленени почти веднага.

Най-напред сламените колиби, после и къщата на главатаря бяха заобиколени от тълпа хора, оръжията на които блестяха в тъмнината.

Докато сламените къщурки биваха внимателно претърсвани, час по час проехтяваха изстрели, следвани от глухи стенания на умиращи и комични възклицания на хора, изтръгнати от леглата си, неспособни още да разберат причината на това неочаквано пробуждане.

Борбата скоро привърши… дори преди още Корвино да е успял да вземе участие в нея.

През целия му, некратък престъпен живот за първи път се случваше да се остави да го изненадат… За първи път изпитваше чувство, близко до отчаяние… И то когато виждаше да се осъществява една сладостна мечта, която бе лелеял от толкова дълго време.

Откъде идеше това бедствие? Кой беше предателят?

Защото предателството беше неоспоримо… Как биха могли по друг начин да измамят часовоите? Кой можеше да знае този сигнал — вълчия вой?

Но не беше време за разсъждения. Всяка мисъл за отмъщение сега трябваше да се забрави и да се мисли за спасение. Настръхнал от безсилна ярост, главатарят се видя принуден да се примири с това отчаяно решение.

Първото му движение беше да изскочи навън и да вземе участие в борбата с тайнствените нападатели.

Но едва започнала, борбата свърши. Това беше повече масово арестуване, отколкото битка; една тълпа от хора по ризи, които се предават, без да окажат ни най-малка съпротива. Дори гръмкият глас на техния главатар не би могъл да вдъхне на тези деморализирани бойци необходимата в подобни случаи смелост.

Подчинявайки се на инстинкта за самосъхранение, Корвино затвори вратата и влезе в стаята, която току що бе напуснал, решен да се защитава до смърт.

Отначало помисли да загаси светлината. Тъмнината като че ли даваше известна гаранция за безопасност.

Но после?…

Рано или късно щяха да бъдат запалени свещи или факли… Освен това не можеха ли нападателите да изчакат идването на деня?

Така той само щеше да забави решението на съдбата си… Това забавяне от два или три часа можеше ли да се сравни с душевните терзания, които щяха да го измъчват през цялата нощ?

После мисълта му се насочи към Лучета. В нея той виждаше известна надежда ако не за победа, поне за спасение.

Как не се беше сетил по-рано за нея?

Нека лампата да гори! Нека тя пръска по-силна светлина в стаята, за да могат неприятелите да наблюдават колкото си искат онова, което богатото му въображение току-що му бе внушило.

Едва намислена, сцената бе изпълнена при пълна светлина… Лучета Тореани, застанала точно срещу прозореца, а зад нея той. С лявата си ръка Корвино беше хванал младото момиче през кръста, и опираше в гърдите й острия връх на една кама.

Вързаната му през рамо дясна ръка висеше безсилна, но той намери начин да държи бедната девойка изправена — между зъбите си стискаше къдрица от косите й.

Доброволците наблюдаваха тази срамна сцена отвън.

Двама от тях изглеждаха обезумели от ярост и мъка — Луиджи и Хенри Хардинг.

Ако не бяха железните пръчки, които преграждаха прозореца, те биха скочили в стаята. Бяха въоръжени с карабини и пистолети, но не смееха да си послужат с тях и трябваше да присъстват, разтреперани и неподвижни на разговора, който подхвана Корвино.