Майн Рид - Пръстът на съдбата

— Кои други ли? — повтори непредвидливият часовой. — Лично главатарят и придружаващите го овчари. Ти беше в главната квартира, когато тръгнаха.

— А, наистина! — отвърна нехайно Томазо. — Мислех, че са се прибрали преди падането на нощта. Отдавна ли минаха оттук?

— Преди около час!

— Успешен ли е бил походът? Какво донесоха?

— Една овца, и то млада, мога да се закълна в това, като съдя по руното й. Боже мили! Сигурно в нейното стадо е имало остри рога… Нашият главатар ги е почувствал… Видях кръв по ризата му.

— Мислиш, че е бил ранен?… Къде?

— На дясното крило… поддържаше го внимателно с превръзка… Според мен те са се били… Знаеш ли нещо?

— Как мога да знам? Бях твърде зает на друго място.

— Но многобройните ти задължения сигурно не са ти попречили да напълниш манерката си, нали Томазо?

— Не, дявол да го вземе! — отвърна той, повече доволен, отколкото обиден от забележката. — За това винаги намирам време… Да не би случайно да искаш да провериш?

— С удоволствие, Томазо. Нощта е хладна, премръзнал съм! Една глътка розолио ще ми подейства добре.

— Ще я получиш, но нямам нито чаша, нито канче, за да ти я предложа… Мога ли да ти поверя манерката си?

— Колко си недоверчив! Да не мислиш, че ще ти я открадна? Само една глътка ще ми стигне.

— Добре тогава ето, — съгласи се Томазо, като му подаде манерката. — Позволявам ти да изпиеш една голяма глътка. Пий, докато преброя до двадесет. Стига ли ти?

— Да! Хиляди благодарности! Ти си добър другар, Томазо.

Като остави карабината до себе си, разбойникът пое манерката, с предварително извадена запушалка и като извика: „О, колко съм щастлив!“, налапа тясното й гърло и с вдигнати към звездите очи взе да поглъща превъзходното питие.

Томазо това и чакаше. С бърза крачка напред той притисна манерката към устата му, сграбчи го за тила и го препъна с крак. Разбойникът падна по гръб и Томазо стъпи смело на гърдите му.

Изненадата и ударът от падането пресякоха гласа на часовоя. Скоро той разбра, че нападението не е обикновена шега. Но когато поиска да извика, бе възпрепятстван от манерката, пъхната от Томазо в устата му и от питието, изливащо се в гърлото му.

Все пак той издаде няколко глухи писъка, но преди да успее да се отскубне от обятията на противника си, трима или четирима души се нахвърлиха върху него и туриха край на буйната му съпротива.

След няколко минути, здраво вързан и със запушена според всички правила уста, той лежеше на земята безмълвен и неподвижен като пън.

Тогава отдалечилият се Томазо вече се бе върнал, следван от цяла върволица хора, които мълчаливо започнаха да изкачват прохода.

Корвино, пленничката му и неговите другари бяха изкачили прохода, преминали моста и стигнали до дъното на кратера.

Като стигнаха купчината къщи, ги спряха двама часовои, които стояха както обикновено — единият от лявата, а другият — от дясната страна на лагера.

Нямаше никаква опасност те да заспят на поста си. Неотдавна бяха получили добър урок, за да бъдат винаги нащрек. Двама от другарите им бяха застреляни поради тяхната немарливост — часовоите, натоварени да пазят младия англичанин. Бяха осъдени и убити не повече от час след бягството на пленника.

Такъв е разбойническият закон. Точното изпълнение на тези строги правила е най-доброто средство за сигурността на цялата шайка.

Този, на когото е поверен надзорът на затворник, отговаря за него с главата си. Ето защо бягството на пленник е толкова рядко, че се смята за изключение.

Освен трикратния вълчи вой никакъв друг знак не извести завръщането на Корвино. Никой не излезе да го посрещне. Единият от мнимите овчари влезе в къщата на главатаря, запали една лампа и я занесе в стаята, която читателят вече познава. После излезе и четиримата разбойници се прибраха, всеки в собствената си сламена колиба.

Корвино остана насаме с пленничката.

— Хайде, синьорина! — подхвана той, като посочи къщата. — Разгледайте бъдещия си дом! Съжалявам, че не е достоен за вас, но такъв, какъвто е — вие сте негова господарка. Позволете ми да ви въведа в него.

С цялата вежливост, на която бе способен, той й предложи ръката си. Младото момиче не направи никакво движение, за да я поеме.

— Хайде! — извика той и насила я застави да изкачи след него няколкото стъпала пред входа. — Не бъдете толкова страхлива, госпожице. Хайде, влезте! Жилището е по-удобно, отколкото може би предполагате. Ето стаята, специално отредена за вас. Дългото ни пътуване из планината трябва да ви е уморило… Починете си на този диван, докато се погрижа да намеря нещо разхладително. Обичате ли розолио? Чакайте!… Ето нещо по-хубаво… бутилка шумящо „Капри“!