Майн Рид - Пръстът на съдбата

Последваха братски прегръдки на Томазо с доброволците и старите приятели затворници, познайници още от Рим.

Срещата на младия англичанин с тайнствения му кореспондент бе не по-малко сърдечна.

Но облакът, който помрачаваше всички духове, не позволяваше разнежването да продължи. Времето напредваше, а Томазо съвсем не беше човек; който би го пропилял в ненавременни поздравления.

— Вървете след мене! — каза той, като се обърна към Роси, кмета и Луиджи. — Зная една пътека, по която бихме могли да стигнем до леговището на разбойниците преди залез слънце, без да бъдем забелязани. Корвино няма да стигне там преди полунощ и тогава ще хванем него и шайката му като мишки в капан. Но да тръгваме без бавене, защото пътят е дълъг и труден.

Това предложение бе прието веднага, без някой да пита за подробности. След десет минути, като оставиха в селото един отряд, достатъчен за охраната на папските войници, републиканските доброволци вече напускаха Вал д’Орно в посока към неаполитанската граница, предвождани от човек, облечен досущ като калабрийски разбойник.

Един час преди полунощ разбойникът, поставен на стража в подножието на планината, чу трикратния вой на апенински вълк.

— Трябва да е главатарят! — пошепна той, отговори на сигнала и се изправи, за да наблюдава прохода според паролата.

Укрит много добре, часовоят можеше да разпознае дали новодошлите са приятели, или не. Особен вик уведомяваше разбойника, застанал на върха на планината и от пост на пост новината стигаше до главната квартира на шайката.

Скоро постът се увери, че предположението му е вярно. Бе главатарят, който набързо се осведоми по няколко въпроса и продължи пътя си.

Недалеч от него вървеше жена. Роклята от муселин под грубата наметка от овча кожа, хвърлена на раменете й, говореше ясно за нейното обществено положение. Отпадналостта и вървежът явно против волята й доказваха, че е пленничка. Качулка скриваше чертите й от погледа на часовоя, но по белотата и нежността на ръцете, които придържаха наметката, той разбра, че е знатна госпожица.

Зад нея, преоблечени като овчари, се изнизаха един след друг четиримата разбойници.

След отминаването им, часовоят нададе вълчи вой. Този зловещ вик прокънтя над тях през прохода и като ехо се повтори от часовоя на върха. После всичко потъна в гробно мълчание, прекъсвано само от прашенето на сухите клони, изхвръкващи надолу по урвата под стъпките на разбойниците.

„Това ще да е новата съпруга“, каза си часовоят. „Много бих искал да видя лицето й. Сигурно е някое младо момиче, инак Корвино не би си дал толкова труд, за да я отвлича… Ръката му е превързана!… Вероятно птичката не е била хваната без борба!… Дали не е дъщерята на кмета, за която толкова много се говори напоследък?… Много е възможно. Бога ми! Нашият главатар си е избрал царски дивеч! В края на краищата има ли по-приятно нещо от това да си любима съпруга на един разбойник? Скъпоценности, пръстени, гердани, обици, гривни, сладки в изобилие! Целувки — толкова, колкото може да пожелае една жена! И хубав пердах също, когато не се държи прилично! Е! Хе! Хе! Хе!“

След като се развесели достатъчно от грубата си шега, часовоят седна отново на скалата, зави се с наметката си от овча кожа и пак се притаи в очакване.

След около час той повторно се изправи, дочул познатия вълчи вой.

Както първия път сигналът идеше от външната страна на прохода, откъм римската граница.

— Пак ли? — провикна се той. — Кой ли е тръгнал тази вечер на поход? Мислех, че само капитанът и хората му… Аха, сега си спомням, че Томазо излезе тази заран по заповед… Каква глупост, наистина! Чудя се как още главатарят се доверява на това момче след случката с Кара Попета… Горката! Да беше жива да види какво става!… Какъв шум в лагера! По дяволите! Не бързай толкова много, синьор Томазо!… Чакай да си поема дъх, за да ти отговоря. — Уау-уау-ууаф! — изрева той. — Сега можеш да дойдеш.

Скоро един човек пристъпи предпазливо в мрака, но с уверена и твърда крачка, която доказваше, че е привикнал с пътеката.

— Кой там? — извика часовоят, престаравайки се в длъжността си, като че ли предчувстваше нещо.

— Приятел! — отвърна другият. — Защо е този въпрос? Не чу ли сигнала?

— А! Синьор Томазо! Бях забравил, че сте навън… Мислех, че сте се прибрали с другите.

— Кои други? — попита Томазо с интерес, като даваше вид, че е раздразнен от нещо.