Майн Рид - Пръстът на съдбата

Отново студени тръпки полазиха по жилите на зрителите. Най-голяма беше тревогата в душите на Луиджи Тореани и младия англичанин.

Младото момиче оставаше само с грубия разбойник в тъмнината!…

Те бяха толкова близо до нея и толкова безсилни да я защитят. Напразно си блъскаха главите, за да измислят план, с който да осуетят отвратителните намерения на Корвино.

Нищо, което да не изложи на опасност Лучета, не им идваше наум.

Карабините им бяха заредени и те бяха готови всяка минута да застрелят разбойника, но той се пазеше много добре. Като се прикриваше най-старателно зад младото момиче, без да го изпуска от ръце, Корвино се промъкна към лампата, за да я угаси.

В този момент вратата се отвори и едно трето лице се появи в стаята.

Беше една жена със свирепо изражение на лицето. В ръката й блестеше кама.

Само с един бърз и точен скок на пантера тя се озова до тях. Замахна и цялото острие на камата потъна в гърдите на разбойника.

Ръката, която обвиваше талията на Лучета, се отпусна и Корвино падна тежко на пода.

Младото момиче се хвърли мигом към прозореца. Но яростта на убийцата беше утолена само наполовина. С кървавата кама в ръка тя подгони втората си жертва.

Лучета обаче вече беше под закрилата на покровителите си, чиито пушки, проврени през железните пръчки на прозореца, й служеха за параван.

Отекнаха десет изстрела… Настъпи гробна тишина… Малко по малко пушекът се разнесе и в осветената от лампата ивица се видяха два трупа — този на Корвино и на неговата убийца.

Лучета Тореани беше спасена.

Да живее Римската република!

Този вик, огласяваше улиците на Рим, през 1849 година. Между тези, които викаха с най-голям ентусиазъм, бяха Луиджи Тореани и неговият приятел Хенри Хардинг.

Но докато младият англичанин се беше посветил на каузата на свободата в чужбина, в собственото му отечество, хора от по-старото поколение правеха вече заговор да я задушат.

В същото време в Лондон заседаваше един таен конгрес на представители на всички короновани глави от континента, чиято цел беше да намерят пътища и средства, способни да угасят искрата на свободата навсякъде, където тя би лумнала, из Европа.

В Унгария, тази искра се бе разгоряла в буен пламък, но той бе потушен от английската дипломация и руските щикове.

Навсякъде резултатът беше същият, постигнат с почти едни и същи средства: навсякъде се упражни влиянието на английската дипломация, подкрепено от английското злато, раздавано тайно и щедро.

В Прусия беше още по-лесно. Там свободата рухна под ударите на най-долно предателство, на най-срамно клетвопрестъпничество, познато в историята.

В най-голямото херцогство на Баден и в Бавария беше още по-лесно, макар че тайният конгрес се надяваше да разреши въпроса с оръжие. То беше дадено в ръцете на пруския крал, наемните пълчища на когото се справиха скоро с патриотите от Шварцвалд.

Сега, в дванадесетия час, нова искра, прескочила се от неугасващия пламък на свободата, проблясваше неочаквано в една точка на земното кълбо, истински бастион на политическия и религиозен деспотизъм — древния град Рим.

По време на събитията там, тайният конгрес се събра отново под председателството на един благороден лорд — най-влиятелния от членовете му, защото между всички той винаги най-добре е успявал да ласкае народите. Дългата му кариера беше непрекъсната верига от предателства, но той умря, без да е видял последиците им. Историята обаче ги е отбелязала и бъдещите поколения ще си спомнят за тях.

И така конгресът се събра отново и още веднъж издаде заповед да се потуши подтикът за свобода, който повдигаше гръдта на агонизираща Италия.

Хитростта беше ненужна — и най-слабата стратегия бе достатъчна, за да се справи с този толкова незначителен неприятел.

Реставрацията на папството беше само претекст, една любезна отстъпка, направена на католицизма. Дори и височайшият първосвещеник да беше изчезнал от света, Републиката пак щеше да бъде победена.

Отправен бе нов призив за война. Но кой щеше да започне този път? Не можеше да става и въпрос за английски войници. Англия беше протестантска страна и това би изглеждало странно. Но Франция нямаше същите скрупули — английското злато скоро се превърна във френски войници и те бяха натоварени със задачата да възстановят трона на свети Петър.

На пръв поглед реставрацията на височайшия първосвещеник се дължеше на тях, но този акт бе дело на всички короновани глави, а самият план — на представителя на Великобритания. Историята ни дава неоспорими доказателства за това.