Майн Рид - Гаучото Гаспар

— Какво може да ги е уплашило? — помисли си Гаспар, но изведнъж разбра, че щраусите се бяха изплашили от високо издигащия се над дървото дим от огъня. Птиците бяха видяли, че наблизо се е разположил най-злият им враг — човекът.

— Проклятие! — извика гаучото. — Не трябваше да палим огън; заради него останахме без закуска. Всъщност ще видим!

Той забеляза, че щраусите забавиха крачките си и дори съвсем спряха. Ето, те започнаха да наблюдават издигащия се спирално към небето дим, повече с любопитство, отколкото със страх. Най-сетне те започнаха наново да пощипват трева, също като гъсок и гъска. От време на време обаче те вдигаха глави и се озъртаха: все пак им се струваше, че не са в безопасност.

— От пушките нямаме нужда — каза Гаспар. — Щраусите са наплашени и вече няма да се приближат, да ги гоним с коне това значи без особена полза да загубим целия ден. Най-добре е да закусим с плодове.

Гаспар погледна висящите в изобилие по дървото рожкови.

— А! Измислих как да уловим тия двама важно разхождащи се господа! — изведнъж извика той.

— Как? — попита Сиприано.

— Като се престорим на жерави.

— На жерави? — учуди се Лудвиг. — Какво значи това, Гаспар?

— Ей сега ще видите. Самият аз съм много дебел, за да подражавам на такава стройна птица като жерава, но сеньор Сиприано тъкмо подхожда за тази роля.

Младежите съвсем не можеха да разберат какво замисля гаучото, но те така бяха свикнали да вярват в неговата изобретателност, нетърпеливо зачакаха и този път резултата от неговото ново хрумване.

Без да губи време, Гаспар се зае да осъществи плана си и младите хора скоро разбраха в какво се състои той.

Като порови в чантата на седлото, Гаспар измъкна една бяла като сняг, тънка платнена риза с бродерии на гърдите и маншетите, каквито носят гаучосите в празник.

— Жал ми е за хубавата риза, но няма какво да се прави-каза той. — Всъщност, какво ще и стане? Като се изпере и колоса, пак ще я бива за пред хората. А сега, сеньор, — обърна се той към Сиприано — моля, съблечете се и облечете тази риза.

Младият парагуаец свали куртката и панталоните и покорно облече празничната риза.

В това време Гаспар извади от бездънната си чанта ясно-червен копринен шарф и го завърза на врата на младежа. След това измъкна от огъня угаснала обгорена главня, заостри я, почерни края й със сив барут и я привърза като клюн към шията на Сиприано.

По такъв начин Сиприано се преобрази и отдалече можеше да мине за жерав. Индианците често прибягват до тази хитрост, за да примамят страхливите птици.

— Отлично — любуваше се на своето произведение Гаспар. — Вие сте същински жерав и ще съумеете добре да подражавате на птицата, днес ще закусим не рожкови, а дивеч.

Сиприано беше вече разбрал какво се иска от него и бързаше да изпита военната хитрост. Той не знаеше само какво оръжие да вземе: пушка, „бола“ или ласо, които той владееше не по-зле от самия гаучо.

— С пушка ще бъде по-сигурно — каза Гаспар, — но ако има наблизо червенокожи, ще чуят изстрела и ще дойдат тук, а това съвсем не е желателно за нас. Затова по-добре си послужете с болата или ласото.

— Кое от двете ще бъде по-добре? — попита Сиприано. — На мене ми е все едно.

— Примката на ласото понякога се изплъзва от шията на щрауса. Болата, омотавайки се около краката на птицата, А пречи да бяга. По-добре вземете болата.

С тези думи той подаде на Сиприано дълго въженце с две топки, е което Сиприано умееше да си служи прекрасно.

Скрил под ризата болата и пушката си, Сиприано започна лова. Трябваше да се приближи до щрауса, колкото беше възможно повече, за да може да го хване. Ако не успееше да хвърли въжето, щеше да се наложи да убие птицата с куршум.

Лудвиг и Гаспар гледаха след отдалечаващия се другар. Щраусите се бяха вече успокоили и мирно се разхождаха из саваната. Те бяха приближили до брега. Възползвайки се от това мнимият жерав се промъкваше край брега като се криеше зад храстите. За минута той съвсем изчезна. Щраусите още отпреди го бяха забелязали, но не се уплашиха, вземайки го за също такава дългокрака птица като тях. Те често виждаха жерави и не ги смятаха за врагове. Те не се уплашиха и тогава, когато самозваният жерав се показа само на двайсет крачки от тях. Само се зачудиха, че жеравът се разхожда така самотен.

Но ето че той направи странно, съвсем не жеравско движение. Щраусите подозрително вдигнаха глави и учудено протегнаха дългите си шии. Птиците понечиха да избягат, но беше късно.