Майн Рид - Гаучото Гаспар

— Погледнете оставените от нас следи по равнината! — каза Сиприано. — Нали образуват права линия?

— Да — отговори Гаспар, — и то благодарение само на слънцето. Ех, ако продължаваше да свети!… Но аз ви прекъснах, млади господине. Моля, говорете!

— Не виждам защо да не продължим да вървим по същата права линия — продължи Сиприано.

— Браво, сеньор Сиприано! — сети се изведнъж гаучото. — Виждам, вие излязохте по-прав от мене. Но аз съвсем не се сърдя. Напротив, гордея се с такъв способен ученик като вас.

Лудвиг гледаше двамата озадачен. Какво беше намислил Сиприано? Защо така се зарадва Гаспар? Най-после Сиприано му обясни идеята си.

— Ние можем да яздим един зад друг — каза той на Лудвиг. Последният ще насочва предните, като се води по старите следи. Благодарение на селитрата, тези следи се виждат на далечно разстояние и можем да държим предишната посока.

— Сиприано, ти си цял гений! — възторжено извика Лудвиг.

Без да губят време, тримата продължиха пътя си. Лудвиг мина най-отпред, след него Гаспар, а на опашката остана Сиприано, който се зае този път с ролята на водача.

Странна гледка представляваха за непосветените тримата конника, които се движеха из равнината един след друг на разстояние сто ярда. Тъй като всички яздеха в галоп, можеше да се помисли, че първият се спасява от другите двама, при което конят на последния безнадеждно изостава назад. Третият конник вика нещо на втория, а той повтаря вика му като ехо; първият ездач мълчи — това още повече потвърждава предположението, че той бяга от преследващите го.

Но ако някой би могъл да се приближи дотолкова, че да чува думите, които се произнасят, той би се учудил, че между конниците съществуват най-приятелски отношения. А виковете са съвсем еднообразни. Чуват се главно думите „вдясно“ и „вляво“. Съобразно с това указание, яздещият отпред изменя посоката.

Така преминаха те няколко мили, когато изведнъж Лудвиг, неочаквано и рязко, сви вляво.

— Вдясно! — извика му Сиприано.

— Вдясно! Вдясно! — повтори след него Гаспар.

Но Лудвиг, без да слуша, продължаваше да препуска в противоположна посока.

Дали конят му не се беше подплашил? Или се беше случило нещо на самия Лудвиг? Дали не е някакво последствие от електрическите змиорки? Поведението на младежа беше най-малкото странно, да не кажем нещо по-лошо.

Подозренията на Гаспар и Сиприано се потвърждаваха все повече и повече, като премина двеста-триста ярда, Лудвиг се обърна към тях, сне шапката си и започна да маха с нея като побъркан.

— Горкият! — каза Гаспар — той стоя много в реката със змиорките и сега е изгубил разсъдъка си! Нещастно семейство! Погубен е още един негов член! Лудостта е по-страшна от смъртта.

Същото мислеше и дълбоко покрусеният Сиприано.

Те се канеха вече да тръгнат да го гонят, когато Лудвиг се спря, сложи си шапката и започна да разглежда земята. Нещо бе скимнало на болния му мозък!

Но от това, което видяха, когато се приближиха до него, самите те насмалко не полудяха от радост, невярвайки на очите си: върху кафявия фон на глината се виждаха множество бели следи от преминали оттук коне.

— По-скоро елате насам! — викаше ги Лудвиг. — Вижте какво ще ви покажа!

И той посочи широка ивица, изрита от копитата селитра. Явно, преследваните от тях индианци бяха минали оттук.

Нито Сиприано, нито Гаспар каза на Лудвиг какви подозрения се бяха мярнали в главите им за него.

— Отлично, Лудвиг — каза Гаспар. — И вие ме надминахте. Вие открихте следите на неприятеля. Сега можем да вървим и без помощта на слънцето.

— Тези следи ще ни отведат в лагера или в града на тоба, в шатрата на негодника Агуара — забеляза Сиприано. — О, защо не сме вече там!

— Потърпете малко! — посъветва Гаспар. — Скоро ще стигнем. А сега, преди да продължим по-нататък, да се поогледаме и да си отпочинем.

Пътниците слязоха от конете си и започнаха внимателно да оглеждат следите на индианците.

Следите се бяха разбъркали. Бяха много. Освен следи от копита, имаше и следи от човешки крака, а на места рохкавата почва беше отъпкана, сякаш някой бе лежал на нея. Странното беше, че ясно се виждаше, че хората и конете бяха отишли на запад от тук, но откъде бяха дошли — не се виждаше. Как се бяха озовали тук — не се знаеше.

Това би могло да се види странно на хора, незапознати с особеностите на тайфуна. Гаспар прекрасно разбра всичко.

— Червенокожите са дошли до това място, когато ги е настигнал тайфунът — каза той. — Те са легнали на земята и останали така, докато е траел. Ето защо земята е отъпкана на места. Сега знаем кога са били тук индианците. Било е приблизително тогава, когато ние се бяхме скрили в пещерата и се сражавахме с тигъра. Навярно те са изчакали тук пороя и са продължили при по-слабия дъжд. Показва го едва-едва намокрената земя. Сега остава само да тръгнем подир тях, колкото може по-скоро.