Майн Рид - Гаучото Гаспар

Не беше много приятно да се промъкват през лепкавата тиня. Но конниците биха се справили с тази задача, ако не бяха срещнали друго неочаквано препятствие. Едва бяха достигнали средата на потока, когато изведнъж конят на яздещия напред Гаспар се спря, затрепери и започна да пръхти. След него спряха и другите. По лицето на Лудвиг се изписа учудване. Сиприано беше в ужас. Не по-малко загрижен беше и гаучото, защото знаеше истинската причина за спирането на конете.

— Какво е това, Гаспар? — запита Лудвиг.

— Змиорки! — отговори гаучото.

— Змиорки! Шегуваш ли се, Гаспар? — попита недоверчиво юношата.

— Ни най-малко. Хубаво щеше да е да беше шега. Всъщност ни застрашава сериозна опасност. Света Богородице! — извика той, почувствал разтърсване като от електрически ток. — Това са електрически змиорки. Те са десетки, стотици, хиляди около нас. Подкарайте конете! Помъчете се да излезем от водата, иначе сме загинали!

И тримата започнаха да пришпорват конете. Изплашените животни се подчиняваха с мъка. Наистина ги бяха нападнали химноти или електрически змиорки. Те се увиваха около краката им, удряха животните по коремите, пускайки от време на време в ход оръжието, с което ги беше надарила природата. Изплашените четириноги, вместо да бягат от опасността, продължаваха да се гмуркат и мятат във водата или замираха като парализирани, дишайки тежко и покривайки водата с пяна.

Електрическите удари се предаваха и на ездачите. Виждайки страшната опасност, те подкарваха конете, биеха ги, пришпорваха ги, за да ги накарат да излязат от водата. Борбата между ездачите и техните коне беше ужасна. Най-после гаучото и Сиприано успяха да се доберат до брега.

— Слава Богу, спасени сме! — извика Гаспар, чувствайки под себе си твърда почва.

Но кръвта се смъкна от лицето му и той пак потрепера, сякаш под действието на електрическия ток, когато се огледа и видя Лудвиг-все още на няколко ярда от брега. Той не можеше да се справи с коня си. Животното сякаш беше загубило способността си да се движи, а младежът седеше на седлото в някаква полузабрава. Гаспар схвана опасността на положението.

Изведнъж щастлива мисъл озари гаучото. Той взе ласото и като замахна във въздуха, обхвана раменете на младежа. Лудвиг падна от коня към водата и Гаспар го измъкна с ласото на брега.

С това работата не се свърши. Трябваше да се спаси и конят. Тази задача беше, разбира се, по-трудна. Като свали ласото от тялото на младежа и оправи примката, Гаспар го хвърли повторно и ловко закачи високото седло на коня. Гаспар умееше да мята ласо, но и конят му беше обучен за такива случаи. Щом конникът хвърли ласото, конят препусна напред и повлече след себе си тежкото тяло на вцепенения си, паднал във водата събрат.

Така бяха спасени и конят, и ездачът. Невидимите опасни същества бяха пуснали плячката си.

— Спасени сме, слава Богу! — каза още веднъж Гаспар.

Мнозина, заслужаващи доверие, пътешественици говорят за опасната сила на електрическите змиорки.

Нашите пътешественици я изпитаха върху себе си. Нападението на змиорките не остана без последствия. Конете продължаваха да треперят и да приклякват и не беше възможно да ги яздят по-нататък. Самите конници също чувстваха слабост, особено Лудвиг. Ефектът от въздействието на електрическия ток върху организма им все още не беше преминал. Щат не щат, трябваше да спрат, колкото и нежелателно да беше това спиране.

— В края на краищата няма да изгубим особено много време — утешаваше се винаги жизнерадостният гаучо. — Нашите коне и без това се умориха от шляпането по лепкавия кален път. Така и така трябваше да отпочинем. Между другото, никъде няма да намерим по-добро място за почивка. След три-четири часа слънцето ще залезе. Като потеглим утре по-раничко, ще наваксаме загубеното време. Само дано не срещнем по пътя ново препятствие.

Никой не възрази на Гаспар. Спирането беше най-неприятно за Сиприано, но и той видя, че няма какво да се прави-конете трябваше да си отпочинат.

Близо до брега, на склона на малък хълм, имаше горичка. Навярно прашният вихър не беше минал тук или пък дъждът беше измил всичкия прах, защото листата на дърветата бяха чисти и блестящи.

— Чудесно местенце за нощуване — каза Гаспар.

Когато приятелите започнаха да свалят от конете седлата и амунициите, се оказа, че денкът с разните припаси за из път, привързан за седлото на Лудвиг, беше изчезнал — навярно паднал във водата. Заедно с него бяха изчезнали „чарки“, „мате“, хлябът, лукът, котлето, всичките припаси и прибори. Приятелите нямаха какво да ядат, нямаше и в какво да си сварят вода. Да отидат да търсят изгубения вързоп не можеше и да се мисли. Дори храбрият Гаспар не се решаваше да се подложи втори път на нападението на химнотите. При това потокът беше широк. Не се знаеше къде беше паднал товарът. Тежките предмети, разбира се, бяха отишли на дъното. Блъскащият се във водата кон може би ги беше затъпкал а речната тиня. Трябваше да се примирят с мисълта да легнат да спят без вечеря, макар че Гаспар не губеше надежда да намери нещо за ядене. Може би жеравите пак щяха да дойдат за риба и тогава той щеше да хване с ласото някоя наловила риба птица.