Майн Рид - Дяволския остров

Но що за хора бяха те! Същински скелети! Останали само кожа и кости, със смъртнобледи лица, с дълбоко хлътнали очи, горящи с неестествен блясък.

— Слава Богу! — извика капитанът. — До един са живи. Разбрах смисъла на неговото възклицание и причината за радостта му. Това бе ехо от старото възпоминание.

Той отново извика учуден:

— Елидж Кофън!

Бяхме учудени не по-малко от него.

— Елидж Кофън! — повториха всички, които познаваха предишния старши офицер на „Летящият облак“.

Наистина беше той, придържащ се с труд към мачтата. Колко бе променен! Дори се учудвам, че можахме да го познаем от пръв поглед.

— Боже! — извика капитанът. — Вие ли сте, Кофън? Вие ли сте, Лидж?

— Във всеки случай това, дето е останало от мен — отвърна той със слаб глас.

Този глас, излизащ сякаш от гроба, напълно отговаряше на неговото положение.

— Остана още малко, както виждате.

И нещастникът опита да се усмихне, ала това бе усмивка на призрак:

— Свещта догаря!

— Не, не! — с ободрителен тон извика нашият състрадателен капитан. — Защо ще се отчайвате сега? Скоро ще ви изправим на крака.

Капитанът веднага заповяда да ги вземат на борда на „Летящият облак“. Хвърлихме им въжета. Едва имаха сили да ги уловят и да увиснат на тях. След няколко секунди ги изтеглихме на борда, тъй като не можеха да се покачат сами.

— Скоро ще ви изправим на крака! — повтаряше капитанът.

Това не бяха само думи. След няколко дни шестимата изтощени мъже бяха вече напълно здрави благодарение постоянните грижи на техните другари по занаят, които ги спасиха.

Това, което те ни разказаха, ние го знаехме предварително; това беше вечната история с незначителни изменения.

Вятърът беше благоприятен и ние дойдохме в Атлантическия океан до остров Възнесение. Спряхме там, за да се снабдим с вода, месо, зеленчук и плодове, без да споменавам за знаменитите костенурки на острова. Бяхме на две хиляди километра от дома.

Влизайки в определеното пристанище, ни срещна приятна изненада. Сред няколкото стоящи на котва кораби забелязахме кораб, на чиято мачта се виждаше надписът „Дръзката Сара“.

— Това е Босток! Той няма да се учуди, не! — смеейки се, каза капитанът. — Той не се съмнява, че му носим добри новини.

Когато „Летящият облак“ приближи към своя съперник, капитанът гръмко извика в рупора:

— Хей, вие от кораба! Изпратете ни лодка! Босток, имам подарък за вас.

Минаха няколко минути, преди капитан Босток да се реши да отговори. Без съмнение той подозираше в това някаква шега. Но сякаш предусещащ истината, отговори:

— Добре, Дринкуотър, ей сега ще изпратя лодка. Изпрати лодката веднага и нашите гости побързаха да се качат в нея.

Капитан Дринкуотър и аз ги съпроводихме. Приемът, дето екипажът на „Дръзката Сара“ оказа на своите другари, беше трогателен до сълзи.

Капитан Босток ни благодари горещо и ни оказа царско гостоприемство. Случилото се бе в състояние да примири и най-заклетите врагове, но Босток и Дринкуотър бяха приятели отдавна. Само едно нещо можете да ги настрои един срещу друг чий кораб е по-бързоходен. На тази тема имаше съперничество и дори ревност. Дринкуотър не можеше да забрави деня, когато „Дръзката Сара“ беше победила в Тихия океан „Летящият облак“. Оттогава у него заседна мисълта да получи реванш. Може да се каже, че вече го бе получил, спасявайки екипажа на лодката, но той смяташе това за толкова просто и естествено, щото не можете да го смята за реванш.

Когато двамата си стиснаха ръцете, преди да се разделят, за да се отправят към едно и също пристанище, непоправимият капитан Дринкуотър не можа да се сдържи и каза:

— Е, мой стари Бост, нямате ли някаква поръчка в Ню Бедфорд? Вашите приятели може би ще се безпокоят, очаквайки ви, и ще се чудят дали ще ви видят отново?

— Благодаря ви, Дринк — отвърна капитанът на „Дръзката Сара“, — много съм ви задължен, ала вероятно, преди да бъдете в Бедфорд, ще замина за нова експедиция, прощавайки се със своите приятели.

Последната дума остана у Босток: нашият капитан, който никога не се отличаваше с особена досетливост, наведе глава, но понеже предизвикателството бе хвърлено от негова страна, той пусна с усмивка една, макар и не много остра стрела. — Отлично, старче, ще видим!

Пътят от западния Атлантически океан за Ню Бедфорд и за другите северни пристанища на Съединените щати минава на изток от Бермудските острови; ние се изкачихме на север до ширината на тези острови. През цялото време морето бе спокойно. Всичко, изглежда, ни помагаше, за да бъде пътешествието ни напълно благополучно. Вече предчувствахме удоволствията, дето ни очакваха в нашия стар Бедфорд въпреки представката „Ню“, която очевидно противоречеше на това име.