Майн Рид - Дяволския остров

Накрая капитан Дринкуотър, който напълно се бе възстановил, реши да отидем на запад, в Атлантическия океан, като се постараем да попълним товара на островите Тристан д’Акуня.

През време на своите пътешествия постоянно пресичахме Атлантическия океан, затова и не очаквахме особени приключения.

Това, което ще разкажа сега, едва ли може да се нарече приключение, по-скоро е епизод, но епизод, който се отрази тежко на мен и на моите другари.

В околността на Тристан д’Акуня ловът беше от плоскоглави китове, които не приличат на тези, дето срещнахме на север. Този път бяхме възнаградени за труда си. Действително това повече приличаше на спорт и забава, а не на работа. След няколко месеца и най-страстните ловци бяха преситени.

След няколко седмици товарът на „Летящият облак“ беше попълнен. Капитанът бе особено доволен. От момента, когато отново владееше крака си, той намираше особено удоволствие в това, да ходи по капитанския мостик и да се разпорежда. Когато и последният тон мас беше спуснат в трюма, той каза:

— Момчета, кампанията приключи и смело можем да кажем, че я приключихме добре. Сега трябва да отпразнуваме нашия успех.

Той даде заповед и палубата веднага бе превърната в театър, където всеки с увлечение изпълняваше своята роля. Там бяха всички стари моряци и офицери.

По силата на традициите и привилегиите, с които се ползва екипажът на китоловен кораб, това омешване ни най-малко не нарушаваше дисциплината. Щом празникът свършеше, всички заемаха своите длъжности: едни да се разпореждат, други да изпълняват.

Балът беше в своя разгар.

Лек ветрец тласкаше кораба, вълните тихо го полюляваха. Изведнъж часовият извика:

— Платно!

Разбира се, капитанът веднага попита от коя страна се задава и какъв вид кораб е.

— Просто една лодка — отвърна часовият.

— Лодка! — извика зачудено капитанът. — Но значи трябва да се вижда и кораб?

— Не, капитане, никакъв кораб не се вижда.

— Разгледайте хубаво, все някъде наблизо трябва да има кораб.

Настъпи дълго мълчание. Часовият гледаше на всички посоки и ние с любопитство чакахме резултатите от неговите наблюдения. Бяхме на петстотин километра на север от Тристан д’Акуня и знаехме, че наблизо няма никаква суша.

Ако бяхме срещнали тази лодка сред архипелазите на Тихия океан, не бихме й обърнали внимание. Ала на запад, в Атлантическия океан, в тази водна пустиня, където островите Тристан д’Акуня и Найтингейл се явяват усамотени оазиси, присъствието й бе много странно.

Но дали тази лодка всъщност беше сама? Ето какво се питахме един друг, докато караулният продължаваше своите наблюдения.

След малко той отново заяви, че не се вижда никакъв кораб.

— Лодката с издигнати платна ли е? — попита капитанът.

— Да, капитане — отвърна караулният.

— Кой е в нея?

— Никой, капитане. Не виждам жива душа. Ако там има някой, то той трябва да е скрит под скамейката.

— Кълна се в Йосафата, това е много необикновено! — възкликна капитанът с тон на човек, когото карат да повярва в мистификация. — Лодка с платна и никой не я управлява! Меси, идете горе и вижте дали няма да откриете нещо.

Веднага застанах редом с часовия, който ми показа посоката и ми отстъпи далекогледа. Можех само да потвърдя неговите думи: лодка с платна и в нея няма никой или не се вижда никой.

— Е, Меси, какво има? — попита капитанът.

— За Бога, капитане, нищо не разбирам. Уверен съм, този отговор разочарова всички.

— Мисля, че е китоловна лодка. Движи се пред нас, в същата посока — продължих аз.

— И не виждате никакъв кораб?

Не отговорих веднага. Дотогава вниманието ми бе погълнато от лодката. Насочих далекогледа към хоризонта. Небето беше необикновено ясно, слънцето светеше ярко, морето беше спокойно, ала освен тази лодка не се виждаше никакъв кораб. Съобщих това на капитана.

Чух го как каза:

— Щом Меси не вижда нищо, значи нищо няма. Екипажът бръмчеше като кошер.

Ако предметът на нашето любопитство беше кораб, а не проста лодка, моряците биха си въобразили, че имаме работа с „Летящият холандец“, кораба призрак, познат от морските легенди.

— Лодка с платна и никой в нея! — продължаваше капитанът. — Що за дяволска работа? Да я проследим, да видим каква ще е! Ей, Меси, тя какво направление държи сега?

— Все същото, капитане. Северно и пред нас.

— Кажете на кормчията какво трябва да прави и на лов! Преследването започна.

Наистина беше странно да срещнеш самотна лодка в океана, но още по-странно беше поведението й. За нас тя бе истинска загадка. Изминахме няколко възли, като през цялото време сигнализирахме. Ала тя не отговаряше и като че ли не ни забелязваше. Наближавахме я, но не така бързо, както искахме.