Майн Рид - Дяволския остров

— А вие не мислите ли, че на пациента трябва да се даде да пие? Това би го ободрило.

Съгласих се. Капитанът изпи жадно поднесеното му питие, знаейки защо го карат да пие.

От него ни отделяше само една полуотворена врата и той можете да чува всяка наша дума, да вижда нашите приготовления.

— Сега — произнесе негърът с дяволска усмивка — мисля, че можем да започнем.

Той говореше с авторитетен тон, гледайки на мен като на свой помощник. Очевидно бе, че приемаше върху себе си цялата отговорност.

Още минута и капитан Дринкуотър щеше да се прости с крака си. Но неочаквано се раздаде вик: „Кораб!“

С един скок бях вече горе. Започнах да се вслушвам така внимателно, като че ли моят живот зависеше от това, дето щях да чуя.

Чух само неясен говор. Караулният беше твърде високо над мен. Ала първият офицер се наведе и извика:

— Кораб, Меси! Голям кораб. Часовият предполага, че е военен. Подадох сигнал, че желаем да говорим с тях.

— Слава Богу! — извиках аз в порив на радост. Приличах на човек, който се пробужда от ужасен кошмар.

Ако това бе военен кораб, то, разбира се, на него щеше да има хирург или който и да е друг, способен да оперира капитан Дринкуотър.

Когато се върнах да съобщя на капитана какво става, негърът ме попита дали вече да пристъпи към работа. Това човекоядско нетърпение ме накара да изляза от кожата си и му отговорих, че скоро ще дойде истински хирург.

Неговото лице стана мрачно и недоволно като на доктор, когото заменят с друг.

Това вече съвсем ме възмути и без да се церемоня повече с него, го изпратих в кухнята при неговата готварска печка.

— Драги капитан Дринкуотър, нося ви добро известие. Видяхме кораб, очевидно военен, така че, ако днес ви е съдено да загубите крака си, ще го загубите по всички правила на хирургическото изкуство.

— Това е все пак утешително, мили мой!

Неговото лице се проясни при мисълта, че ще бъде опериран правилно. След като оставих при болния домакина на кораба, аз отново се качих на палубата, за да видя какъв е корабът. Той действително се оказа малък военен кораб с френски флаг.

Скоро вече бяхме на разстояние, от което можехме да говорим.

— Ей, какво желаете? — закрещяха от военния кораб.

— Доктор.

— Веднага ще изпратим.

Отговорът бе достоен за тази нация, стояща начело на цивилизацията. Веднага бе спусната лодка, която се отправи към нас. След десет минути се доближи до борда. В лицето на човека, седящ в задната част на лодката, познах ученика на Ескулап. Никога в живота си не бях срещал такъв хирург. Нисък, съвършено плешив, с огромна брада. Но в очите му блестеше ум и аз разбрах, че можем да му се доверим.

Когато му протегнах ръка, изпитах желание да го притисна до сърцето си, тъй като в неговите ръце бе животът на капитана, който ми бе така скъп, както моят собствен живот.

Поведох го към каютата на капитана и пътьом му обясних каква е работата. Но нямаше нужда да се впускам в подробности. Той от пръв поглед разбра всичко. В дълбочината на душата си мислех, че прегледът трябва да бъде по-внимателен. Дали не сметна случая за безнадежден? Ала изразът на лицето му не оправда моите опасения.

— Е — казах аз, като го заведох в съседната стая. — Можете ли да извършите ампутацията?

— Ампутация! — с учудване извика той. — Защо? Защо става дума за ампутация?

— Нима не е необходима ампутация, за да го спасим?

— Не, господине. Така, както не е нужна ампутация на главата му.

— Не са ли счупени костите?

— Разбира се, че не. Костта е цяла. Една хубава превръзка, ето всичко, което е необходимо. После почивка и търпение. Бъдете спокойни, господине. След месец ще бъде напълно здрав.

Въпреки неговата ужасна брада този път здраво прегърнах дребния човек и го целунах по двете страни. Думите му, може да се каже, ми върнаха живота.

Докторът превърза капитана и нареди да му се дава от лекарството, приготвено собственоръчно от него. След това ни даде точни и ясни инструкции как да се грижим за болния и накрая се сбогува.

Неговото предсказание се изпълни. След месец капитан Дринкуотър вече беше на капитанското мостче на „Летящият облак“ и дори не можеше да се определи със сигурност кой е бил болният му крак.

От всички тези събития аз запазих дълбока признателност към дребничкия брадат хирург и непреодолимо желание да набия нашия готвач винаги, когато видех неговото черно лъскаво лице.

След като попълнихме нашите запаси в Порт Луи на остров Мавриций, ние се отправихме към друга част на Индийския океан. Несполуката ни преследваше. Китовете, дето се появяваха край нас, не заслужаваха удара на копието ни.