Майн Рид - Скватерите

— Сега пък тръгна към гнездото — продължи Клаас. — Стигна до него и го заобикаля. Навежда се, от времена време рита нещо с крак, не мога да видя какво.

— Май че събира черупките от яйцата, които ние оставихме — подхвана Ян.

— Вярно! — съгласи се Клаас. — Сега взима едно яйце от гнездото и го държи в ръце.

Както разказахме, нашите ловци бяха взели само няколко яйца, пръснати около гнездото. То все още си оставаше пълно с полуизлюпени яйца.

— Фацетане пак се връща назад — викна Ян. — Държи в ръцете си едно яйце. Виж, Клаас, ако не греша, той слага яйцето на земята, точно под муцуната на лисицата!

— Точно така трябва! — дружно викнаха ловците. — Ама че хитър е нашият бушмен!

— Сега пак отиде при храста — съобщаваше Ян, — и се скри зад него.

Действията на Фацетане се основаваха на известната му омраза на щраусите към лисицата, която ограбваше гнездата им. Това тяхно чувство е толкова силно, че птицата, щом види малкото животно отдалеч, веднага се нахвърля върху него и се стреми да го смачка с крака. Зверчето може да успее да избегне жестокото наказание, само ако по пътя на бягството си успее да открие някаква дупка, скална пукнатина или храст, където да се скрие. Защото колкото и бързо да тича то, щраусът може винаги да го настигне и да се разправи с него.

Като постави на видно място трупа на лисицата, бушменът имаше за цел да примами щраусите към нея. Отчаяни от разоряването на гнездото и сигурни, че тя е виновникът за това, птиците сигурно щяха да се нахвърлят върху своя заклет враг.

— Ето ги и щраусите! Още са далече. Един мъжки и две женски, навярно вчерашните. Връщат се от същата посока, в която потеглиха сутринта — викна Ян след кратко мълчание.

— Приближават се до гнездото — продължи Клаас. — Но какво им стана? Започнаха да се въртят като обезумели, клатят глави и удрят с крака земята. Май че те сами чупят яйцата си!

— В това няма нищо чудно — възрази Ханс. — Така правят винаги, като забележат, че до тях се е допирал някой друг — хора или животни.

Последното беше потвърдено и от Хендрик и Дебелия Вилхелм.

— И трите хукнаха от гнездото към лисицата… Как се нахвърлиха върху нея! Повалиха я на земята, тъпчат я с крака и я кълват — извика Ян. — Фацетане се раздвижи, опъва лъка… Ето, пусна една стрела… Щраусите побягнаха и навярно повече няма да се върнат!…

Ян грешеше. Наистина щраусите побягнаха след хвърлянето на стрелата. Но след като изминаха неколкостотин метра, мъжкият започна на кръжи наоколо с отпуснати крила. Същото започнаха да правят и женските. Движенията на мъжкия бяха много странни. Очевидно, той беше улучен от стрелата и отровата беше започнала да действа. След малко нещастната птица се олюля, падна два или три пъти на колене, после пак се изправи, измина няколко крачки, размаха крила, опъна дългата си шия надясно и наляво и накрая се строполи на пясъка.

В продължение на няколко минути тя усилено махаше с крака и вдигаше облаци прах. Но скоро движенията й престанаха и тя остана да лежи мъртва на земята.

Женските гледаха поразени и изплашени това, което ставаше. После трепнаха и хукнаха да бягат, защото забелязаха бушмена, който излезе зад храста и се запъти към тях.

Наблюдателите съобщиха, че Фацетане се е навел над жертвата си и е започнал да я дере.

И наистина, след около час той се върна в лагера, като носеше плячката си на рамене. Когато минаваше покрай зулуса, изгледа го с победоносен поглед, сякаш искаше да каже: „Е, Конго, сега е твой ред! Я се опитай да направиш и ти същото!“.

Нашите ловци бяха се запътили към реката Мололо, но никой от тях не знаеше как точно щяха да стигнат до нея. Дори водачът им, зулусът Конго не беше минавал по този път и не можеше да каже нищо за дивеча, който може би щяха да срещнат по пътя си.

Като не знаеха кога пак ще могат да се сдобият с прясно месо, те решиха да останат на лагер около извора поне още два дни, за да изсушат месото на антилопата. Оставиха на Ханс, най-възрастния и най-учения, задължението да изсуши достатъчно количество месо за преминаване на необитаемата пустиня.

Закачиха месото на слънце, достатъчно високо, за да не го достигнат хиените и чакалите през нощта, а през деня Конго и Фацетане щяха да отпъждат грабливите птици. Останалите възседнаха конете и се запътиха към мястото, където Хендрик се беше борил с антилопата, с надеждата да попаднат на още дивеч.

Очакванията им скоро бяха възнаградени. Още щом стигнаха в равнината, видяха различни породи животни — стадо зебри и група ивичести гну.