Майн Рид - Скватерите

Фацетане знаеше само, че пясъчната лисица изсмуква яйцето до капка. Но не му беше ясно само как зверчето счупва черупката. Така беше и при другите. Но скоро щяха да си го изяснят.

Конниците спряха на разстояние около километър от гнездото и започнаха да наблюдават. Въпреки тънкия си слух, лисицата дори не подозираше за присъствието им — до такава степен беше погълната от работата си. Погледите, които от време на време хвърляше в посоката, където се бяха отдалечили щраусите, показваха, че тя се тревожи единствено от тяхното завръщане. Но с какво се занимаваше зверчето?

Не можеше да се отговори веднага, защото то беше с гръб към ловците. След малко видяха, че то търкаляше пред себе си голямото яйце към един камък. Като го наближи, силно блъсна яйцето към камъка. Чу се пращене и яйцето беше счупено.

Закуската на животинчето беше готова. То се готвеше да си похапне сладко, но нашите ловци също бяха гладни. Те пришпориха конете, свирнаха на кучетата и се втурнаха напред. Кучетата настигнаха лисицата много скоро. Трябваше бушменът да се намеси, за да им попречи да разкъсат красивата й кожа.

Почнаха да събират яйцата. Тези, които бяха в гнездото, явно вече бяха негодни за ядене, но наоколо намериха доста пресни яйца и си устроиха чудесна закуска. Бушменът показа най-добрия начин за печене на такива яйца: яйцето се зарива в гореща пепел и през една дупка, пробита в черупката му, с пръчка се разбърква, докато се опече равномерно.

Младежите не бяха доволни само от лисицата като ловен трофей. Но още същия ден им провървя с едно друго, много по-интересно животно.

Отвъд гората, където ловците се бяха разположили, имаше обширна равнина, заобиколена от дървета. Тяхната зеленина ясно се различаваше на фона на започващата след тях пустиня. Далеч на хоризонта се виждаше акациева горичка и тези няколко храста с перести, светлозелени листа оживяваха донякъде пустинната местност. Сигурно имаше живи същества по тези чудесни пасища. Макар че нямаше и следа от присъствието на човек, тук би трябвало да има животни и птици.

Видяха птица-секретар, която се хранеше със змии, тя дебнеше из тревата своята пълзяща и отровна плячка. На нея не й трябваше да си служи с криле, за да избяга от враговете си: дългите й крака успяваха да я отнесат Далеч от хиените, леопардите и чакалите. Тя тичаше бързо, почти колкото щрауса. Редом с нея се виждаше една дропла, също едра птица, която бурите наричаха „Див паун“.

Орляци токачки, които пасяха по поляната между храстите, вдигаха голяма врява, напомняща стържене на желязо. От храст на храст прелитаха пъстри папагали, зелени гълъби, гургулици и колибри. По дървета висяха много птичи гнезда.

Но в това чудно кътче имаше не само птици, зелените поляни се разхождаха грациозни четирикраки или си почиваха под сянката на дърветата. Можеха да с& срещнат стада газели, които побягваха с огромни скокове, щом усетеха някаква опасност. Чудните антилопи гну, с гъста, белезникава грива, препускаха из равнината, като описваха големи кръгове. Виждаха се стада от кваги и зебри. Из тревата и храстите дебнеха леопарди и, разбира се, също и страшните лъвове, които взимаха кървавия си данък от беззащитните тревопасни.

Цялата местност беше пълна противоположност на пустинята, която започваше в съседство и се губеше далеч зад хоризонта.

Малко разочаровани от това, от бягството на щраусите, недоволни и от лисицата, ловците решиха да подгонят някои от животните наоколо. Бяха сигурни, че ще намерят поне газели. Още предната вечер, като водиха животните на водопой, по многобройните следи бяха се убедили, че в равнината има много и разнообразен дивеч.

Оставиха двамата туземци да пазят лагера, яхнаха конете, повикаха кучетата и се запътиха към равнината.

Не бяха изминали и стотина крачки, когато вървящият отпред даде знак за спиране, Пред тях пасяха няколко толкова красиви животни, каквито не бяха виждали. Познаха само, че са антилопи, по рогата и формата на тялото. Бяха високи малко повече от метър. Рогата им, подобни на саби, бяха насочени назад, и имаха пръстеновидна форма. Тъмната им и лъскава кожа проблясваше през светлосивата козина.

Макар че по-възрастните скватери преди това не бяха виждали такава антилопа, те знаеха как се казва и бяха чували за нея от родителите си. Преди години този вид често бе срещан в Капската колония и бурите го бяха нарекли „блайбок“, което на холандски означава „син козел“.