Майн Рид - Скватерите

Трудно беше да се очаква от носорога такава съобразителност, каквато прояви сега, поне така се струваше на тези, които следяха хода на борбата. Щом слонът отстъпи в прохода, кобаоба в същия миг излезе на брега, веднага се обърна и като приведе ниско главата и издаде рога си в хоризонтална посока, изведнъж се нахвърли върху противника си и му нанесе удар между ребрата. Зрителите видяха как рогът се заби в хълбока на слона; а силният му вик и бързите движения на хобота и опашката доказваха, че той бе получил тежка рана. Слонът се спусна към езерото и се спря, едва когато се намери до колене във водата. Като събра вода в хобота, той го вдигна нагоре, обърна го назад и се поля с широка струя вода, като я отправи главно към раната и хълбока.

След това избяга от езерото и хукна да преследва носорога. Но дългорогият бе изчезнал.

Кобаоба бе излязъл от водата, бе запазил достойнството си и може би дори се смяташе за победител. Нанесъл удара, бе хукнал да бяга. И бе изчезнал из храстите.

Борбата между двете грамадни четириноги трая не повече от десет минути. През всичкото това време ловците и не помислиха да нападнат едното или другото, толкова бяха погълнати от това зрелище. И едва когато носорогът изчезна, а слонът наново навлезе във водата, те пак започнаха да разсъждават как да уловят това грамадно животно. Ханс също взе пушката си и се присъедини към тях.

Като не намери врага си, слонът се върна при езерото и навлезе до колене във водата. Той беше явно страшно раздразнен, непрекъснато махаше опашка и от време на време издаваше остър жален вик, който съвсем не приличаше на обикновените му звуци. Пляскаше се във водата, обливаше гърба и плешките си със струи от хобота. Но беше явно, че всичко това не го успокоява.

Животното беше много раздразнено, всички виждаха ясно. Свартбой говореше, че би било във висша степен опасно да му се показват пред очите, тъй като нямат кон — да избягат. Всички бяха съгласни с бушмена и в това отношение се постараха да се скрият зад дебелото стебло на грамадната нвана; Фон Блум от едната страна, а Хендрик от другата, така че да могат да следят движенията на великана.

Най-после, въпреки опасността, те решиха да го нападнат, понеже се бояха, че ако не направят това бързо, той ще си отиде и ще останат без вечеря; а те разчитаха да вечерят с част от хобота. Така че времето бе скъпо и решиха да нападнат, без да отлагат повече.

Планът им беше да пропълзят колкото може по-близо до него и после и тримата наведнъж да стрелят, а след това да се скрият в храстите, докато се изясни резултатът от изстрелите.

Като се уговориха така, Фон Блум, Хендрик и Ханс оставиха дървото и пропълзяха, криейки се зад храстите, до западния край на езерото. Но тъй като храстите не растяха нагъсто, а на разстояние, трябваше да се промъкват много предпазливо един до друг. Пръв вървеше Фон Блум, а синовете му го следваха.

След пет минути бяха вече до езерото, скрити зад малък храст и достатъчно близо до гиганта. Тук те запълзяха на четири крака сред храстите и най-после, като разтвориха клоните, видяха точно пред себе си грамадното животно, на не повече от двадесетина крачки!

Слонът все още се къпеше — ту се потапяше във водата, ту се обливаше с хобота. Виждаше се, че съвсем не подозира присъствието на ловците. По този начин те имаха време да изберат което щат място от грамадното му тяло, за да се прицелят.

Но той стоеше с гръб към тях и Фон Блум не се решаваше да стреля, понеже мислеше, че в такова положение не може да нанесе смъртна рана. Трябваше да чакат, докато той се обърне странично, за да разчитат, че ще го убият. И ловците чакаха, внимателно впили очи в звяра.

Най-после слонът престана да блъска водата с крака и да се облива с хобота си. И тогава забелязаха, че водата в езерото беше червена на известно разстояние около него. Кръвта му бе оцветила водата.

Сега ловците не се съмняваха вече, че носорогът го бе наранил; но дали раната е смъртна — това не можеха да знаят, защото тя беше в хълбока, а от мястото, където се криеха, виждаха само грамадната задница на животното. Продължаваха да чакат търпеливо, понеже знаеха, че щом слонът се обърне, за да излезе от водата, ще застане със страната си към тях.

Минаха няколко минути, а слонът не променяше положението си; но той видимо отслабваше: опашката му увисна и не се държеше здраво на краката си, от време на време обръщаше хобота към мястото, където беше получил удара с рог. Раната очевидно го безпокоеше, дишането му ставаше пресекливо, шумно.