Майн Рид - Скватерите

Първата ми мисъл беше да приближа до тях и да стрелям, и вече се готвех да навляза в равнината, когато забелязах, че антилопите идат право към мене. Те приближиха много бързо и ако останех на мястото си, скоро щяха да бъдат до мене.

Прилегнах зад храстите и зачаках. Не чаках дълго. Не мина и четвърт час и първите животни бяха вече наблизо, а след още пет минути всички бяха на един изстрел разстояние. Известно време не стрелях, защото знаех, че те ще приближат още повече. Легнал зад храста, аз се любувах на тези хубави създания. Забелязах прекрасните им форми, кафявите им гърбове и бели коремчета с тъмни ивици от двете страни. Радвах се на красиво извитите рога на мъжките: особено внимание обърнах на странните бели петна на туловището от дълга копринена козина, която при всеки скок красиво се развяваше във въздуха. Дълго се любувах на грациозните животни, но най-после си спомних за обеда и понеже знаех, че месото на женската е по-вкусно, набелязах една от тях и гръмнах. Животното падна, но за голямо мое учудване, другите не се разбягаха. Само най-близките до нея малко отстъпиха, а други подскочиха, най-после започнаха спокойно да пасат. Пак напълних пушката и този път убих един мъжкар. И все пак стадото не се изплаши. Напълних пушката и се готвех да стрелям трети път. Но в това време стадото приближи до храста, зад който се бях скрил, и го заобиколи от двете страни, така че аз се намерих в центъра на стадото. Вече нямаше защо да се крия, изправих се на колене и гръмнах в най-близкото до мен животно. То падна, останалите хиляди минаха през неговия труп. Пак напълних пушката и вече се изправих в цял ръст. Едва сега ме порази странното поведение на шпрингбоките. Вместо да бягат, като ме видяха, те само малко отскачаха настрана, а после продължаваха пътя си като заслепени. Тогава си спомних, че те постъпват по този начин във време на своите масови придвижвания. И тъй, това беше преселение! Скоро се убедих в това, защото стадото все по-тясно и по-тясно ме ограждаше, най-после се струпа около мене така плътно, че започнах да се чувствам много странно, не че се уплаших — кротките животни не се опитваха дори да ме ударят с рогата си, напротив, доколкото можеха, ме избягваха, но само онези, които бяха по-близо до мене, а останалите и най-малко не се смущаваха от моето присъствие и затова нямаха и най-малко желание да променят посоката си. Така че най-близките до мене можеха да се отдалечават само на няколко крачки, като се притискаха до другите или прескачаха през тях. Не мога да изразя странното чувство, което изпитвах при това необикновено положение. Можех свободно да пълня пушката и да стрелям, но изведнъж си спомних за овцете ни: те ще бъдат повлечени от това стадо, помислих си. Бях чувал, че не веднъж са се случвали подобни неща. Антилопите отиваха към долината. Първите от тях бяха вече там и скоро щяха да отидат нататък, където пасеше нашето малко стадо. С надежда да изпреваря шпрингбоките и да прибера овцете в краала, преди те да го заобиколят, тръгнах към долината. Но за съжаление съвсем не можех да се освободя от оградилите ме животни. Когато приближих до тях, за да си пробия път, те скачаха една върху друга, но не ми даваха път. Сега бях така близо до тях, че свободно можех да ги удрям с приклада на пушката си. За да ги изплаша, започнах да крещя високо и да размахвам пушката; това подейства малко и сега можех да вървя по-бързо. Напред се виждаше значително свободно пространство. Спуснах се към него, но колкото повече приближавах, толкова повече се затваряха животните около мене. Неизвестно защо те заобикаляха това пространство.

Наистина не знаех, а и не ме интересуваше. Аз трябваше само по-скоро да мина напред, за да спася овцете. Като си пробивах път с всички сили, най-после стигнах до свободното място, което бях зърнал отдалече и бях готов вече да тичам през него, когато изведнъж видях по средата му, точно пред себе си, грамаден жълт лъв! Ето защо антилопите заобикаляха това място! Ако знаех тази причина по-рано, щях да бягам в противната страна. Но сега се бях озовал на открито, на не повече от десет крачки от лъва, а тясно сбитата маса на шпрингбоките ограждаше и мене, и лъва от всички страни…

Ханс си пое дъх и продължи:

— Няма защо да се говори, че бях страшно уплашен и няколко минути не знаех какво да правя. Пушката ми беше още пълна, защото като си спомних за овцете, цял бях погълнат от мисълта да ги спася и вече не стрелях в антилопите; можех да убия колкото искам. Дали да се прицеля в главата на лъва и да стрелям? — мина ми през ума. И бях готов да направя това, но после се спрях — би било неблагоразумно. Лъвът лежеше с гръб към мене и още не ме беше забелязал или не ми обръщаше внимание. Но ако го раня, казах си, при това положение, в което е той, едва ли бих могъл да направя повече — какво ще правя? По всяка вероятност, той ще ме разкъса на парчета — Тези мисли ми отнеха не повече от минута. Бях готов вече да бягам назад или настрана, към центъра на антилопите, и да си пробивам път към къщи, когато изведнъж се обърнах и видях, че лъвът бе станал и също така се бе обърнал. Веднага се спрях, понеже знаех, че само това бе най-доброто в дадения случай и погледнах звяра в очите.