Майн Рид - Скватерите

— Баас, гледайте тук!

Фон Блум и Хендрик се наведоха и учудени видяха, че земята е покрита от множество следи, сякаш хиляди животни бяха минали току-що. И докъдето погледът стигаше, навсякъде се виждаха следи от копита.

— Какво би могло да означава това? — попита Хендрик баща си.

— Не разбирам — с недоумение отвърна Фон Блум.

Но Свартбой тутакси се досети. Не за пръв път виждаше той тия следи.

— Не се безпокойте, баас! Всичко е чудесно. Старият фургон е нашият, това е същата долина, където го оставихме, само че оттук са минали шпрингбоки!

— Шпрингбоки! — в един глас извикаха Фон Блум и Хендрик.

— Да, да, баас, шпрингбоки и то много, извънредно много. Ето следите на тези антилопи. Гледайте!

Сега всичко стана ясно за Фон Блум: и оголената местност, и липсата на листа по ниските храсти, и следите от безбройните копита по земята. Всичко се обясняваше. Антилопи-преселници бяха минали през долината и поради това придвижване тя съвсем бе изменила вида си. Сега нямаше съмнение, че фургонът беше техният.

Без да губят време, те туриха юздите на конете, яхнаха ги и препуснаха бързо към фургона.

Тревогата на Фон Блум, макар и да намаля, все пак не беше съвсем изчезнала.

Ето, те се бяха вече толкова приближили, че ясно различаваха двата останали коня: стояха до фургона, завързани за колелата му. И старата крава бе тук. Но къде бяха овцете и козите? Не се виждаше нито една.

Зад задните колела гореше огън, под фургона лежеше някаква черна маса, но нито една човешка фигура!

Сърцата на конниците биеха силно. Очите им внимателно следяха фургона. Всички бяха страшно разтревожени.

Ето, бяха на не повече от триста крачки от фургона и все още никой не се показваше, не се виждаше никаква човешка фигура.

Тревогата на Фон Блум и Хендрик започна да преминава в ужас.

В това време конете до фургона зацвилиха високо. Тъмната маса под фургона се задвижи, изпълзя оттам, вдигна се и се изправи. Всички познаха в нея Тоти.

Бързо след това се отдръпна задната завеска на фургона и през отвора се подадоха три млади, усмихващи се личица.

Нашите конници високо и радостно извикаха. След миг малкият Ян и Гертруда се хвърлиха в прегръдките на баща си, докато Хендрик прегръщаше Ханс, а Свартбой поздравяваше Тоти. Общата радост не се поддаваше на описание.

След първите радостни поздрави членовете на семейството започнаха да си разправят едни на други какво им се беше случило по време на раздялата. Оказа се, че останалите в лагера също бяха имали свои приключения. Но разказът им не беше весел, те съобщиха, че овцете и козите бяха загубени. Цялото стадо бе отведено по много странен начин.

Ето какво разправи Ханс:

— Този ден, когато заминахте вие, не се случи нищо особено. Аз през всичкото време сякох бодливи храсти, за да направя кошара. Тоти ми помагаше, а Ян и Гертруда наглеждаха стадото. Животните пасяха спокойно до фургона, без да се отдалечават, защото бяха уморени от дългото пътуване, а тревата тук беше прекрасна. Скоро ние с Тоти завършихме постройката на краала за животните. Ето я, вижте. Когато настана нощ, прибрахме стадото вътре. После Тоти издои кравата, вечеряхме и си легнахме да спим. Понеже всички бяха много уморени, скоро заспахме и не се събудихме до сутринта. Чакали и хиени скитаха наоколо, но ние знаехме, че не могат да се промъкнат в краала.

При това Ханс посочи кръглия, добре направен краал от бодливи клони и после продължи:

— На сутринта станахме и намерихме всичко в ред. Тоти пак издои кравата и закусихме, а после пуснахме всички животни, конете и кравата — да пасат. Към пладне замислих за обяд. Не ми се щеше да убивам втория овен и реших да намеря някакъв дивеч. Като казах на Ян и Гертруда да не се отдалечават от фургона, взех пушката и отидох да търся дивеч. Стадото оставих на грижите на Тоти.

Кон не взех, защото се надявах да срещна антилопа, а с нея най-добре може да се справи човек пеша.

Бях сигурен, че наоколо има антилопи. Но когато излязох от долината и погледнах наоколо, бях просто поразен.

Трудно можех да вярвам на собствените си очи. Цялата долина към запад беше гъсто покрита от животни. По блестящите им жълти хълбоци лесно познах, че са шпрингбоки. Всички се движеха; едни късаха трева на минаване, а стотици други подскачаха по на десетина фута нагоре и после падаха върху гърбовете на другите. Уверявам ви, това беше едно от най-страшните зрелища, каквито съм виждал в живота си и в същото време едно от най-приятните, защото знаех, че всички те не са свирепи, диви животни, а прекрасни, грациозни малки газели.