Майн Рид - Скватерите

Колкото и безобразна да беше главата върху раменете на Свартбой, тя съдържаше добър мозък, и животът, пълен с приключения и разни случайности, го беше научил добре да си служи с него. Така и в дадения случай находчивостта на Свартбой изведе от затруднението всички.

— Баас! — рече той, като се мъчеше да усмири нетърпението на господаря си. — Отдръпнете се малко, Баас! Позволете на стария бушмен да затвори вратата. Той ще направи това.

— Как? — попита Фон Блум.

— Отдръпнете се, мой баас. Няма да чакате дълго, ще видите.

И тримата се отдалечиха на стотина крачки от краала. Фон Блум и Хендрик спряха мълчаливо там и наблюдаваха действията на бушмена.

Старият Свартбой измъкна от джоба си снопче тънко въже и го размота грижливо, привърза единия край за една стрела. След това приближи на десетина крачки от краала и слезе от коня, като спря не право срещу входа, а малко отстрани, така че дървената врата, която, за щастие, беше отворена на три четвърти, се падаше точно срещу него. Уловил свободния край на въженцето, той опъна лъка и пусна стрелата така, че тя се заби над бравата. След това бушменът скочи от коня, за да бъде готов за бягство, ако лъвът излезеше от къщата. А въженцето, единият край на което бе вързан за стрелата, продължаваше да държи в ръка.

Ударът на забилата се във вратата стрела привлече вниманието на лъва — сърдитото му ръмжене показваше това. Но той не излезе и пак млъкна.

Свартбой опита здрава ли е връвта, и, като се убеди, че е добра, силно дръпна края, който държеше в ръката си — вратата изведнъж се затвори и бравата й щракна така, че дори и да изтеглеше връвта, вратата щеше да остане все затворена. За да я отвори, лъвът трябваше да е сети да налегне бравата или да прегризе здравите, дебели дъски; нямаше защо да се опасяват нито от едното, нито от другото.

Но прозорецът беше още отворен и лъвът лесно можеше да изскочи през него. Свартбой, разбира се, се бе сетил и него да затвори по същия начин, както и вратата.

Ала имаше нова опасност. Той разполагаше само с едно въженце и то бе завързано за стрелата, която здраво се бе забила във вратата. Как да го отвърже, за да послужи наново с него? Изглежда нямаше друг начин, освен на отиде до вратата и да го отреже от стрелата. Но това беше опасно — лъвът можеше да го забележи, да се хвърли през прозореца — и тогава край на бушмена.

Свартбой, както и повечето хора от неговото племе, беше по-пресметлив, отколкото храбър, макар че в никакъв случай не би могъл да го нарече човек страхлив. Но все пак той нямаше и най-малкото желание да приближи до вратата на краала.

Сърдитото ръмжене, което се чуваше от време на време вътре, би накарало да затрепери и по-смел човек от нашия бушмен.

Тук на помощ се притече Хендрик. Той измисли начин да приберат въженцето, без да приближават вратата.

Като подвикна на Свартбой: „пази се!“, той се приближи на тридесетина крачки от краала, но не от онази страна, където беше Свартбой, а от другата, и спря точно до стълба с напречните греди; този стълб служеше за завързване на конете. Тогава той слезе, преметна поводите на една от гредите; после взе пушката, грижливо се прицели и гръмна. Куршумът му свали стрелата, която беше забита във вратата; тя падна, бушменът веднага я издърпа и отвърза нужното му въженце.

Като чу гърмеж, лъвът наново зарева, но не се показа.

Тогава Свартбой завърза края на въжето за нова стрела и я пусна към капака. Стрелата наново се заби дълбоко в дървото и капакът беше затворен.

След това и тримата слязоха от конете, предпазливо, но бързо затърчаха към къщата и завързаха вратата и капака с яки ремъци. По този начин лъвът беше в капан.

Да, страшното животно беше в капан. Тримата ловци въздъхнаха свободно.

Но как можеше да свърши това? И вратата, и капаците бяха здраво затворени, и макар че ловците се мъчеха да надзърнат вътре през цепнатините, не можаха да различат нищо, защото сега там беше съвсем тъмно.

Но дори и да видеха лъва, никъде нямаше такова отверстие, през което да можеше да влезе дулото на пушка, за да се убие звяра. Той беше също така в безопасност, както и ловците: и докато вратата бе затворена, те можеха да му причинят също толкова малко вреда, колкото и той на тях.

Разбира се, можеха да го оставят да умре от глад. Известно време той можеше да преживее, като се храни с остатъците от трупа, недоизяден от чакалите, и с двете разкъсани кучета. Но това не можеше да му стигне за дълго и в края на краищата той щеше за загине от глад и жажда. Но Фон Блум и спътниците му не бяха спокойни. Той каза: „Когато звярът разбере, че е в клопка, с ярост ще се нахвърли върху вратата и със силните си нокти и зъби ще успее да си пробие път!“ А Фон Блум в никакъв случай не искаше да му даде възможност да се спаси. Той твърдо бе решил да унищожи този лъв, причинил му такива загуби. И сега седеше замислен над въпроса: по какъв начин по-скоро и по-сигурно ще го убие.