Майн Рид - Северните момчета

— Колко интересни двуколки — извика Харолд. — Как ще се съберем в една?

— Всеки от нас ще бъде в отделна. Те са приспособени само за един пътник — усмихна се Винсент.

— О, това е прекрасно! — извика Хари, — Джери, ще можем сами да ги караме!

— Ще видим — каза Стюарт. — А сега да отидем в хотела.

Пътьом наеха четири двуколки за следващия ден. В хотела се нахраниха добре, пиха по чаша чай и тръгнаха да разглеждат града.

На другия ден още в зори пътешествениците се качиха в оригиналните екипажи и тръгнаха на път.

Харолд се заговори със своя водач, който беше негов връстник и така смешно бръщолевеше няколкото английски думи, които знаеше, че нашето момче не се стърпя и започна да му се присмива. Каруцарят се обиди, спря коня, скочи на земята и каза следните английски думи, безмилостно изкривени:

— Аз няма ще отивам… той смее на мене… Да слизай долу! — и заплашително се приближи към своя пътник, който прималяваше от кикотене, като гледаше жестовете на норвежеца.

— Ах, ти, проклетнико ниедни! — извика най-сетне Харолд, като се увери, че кочияшът наистина не иска да кара по-нататък, и му изтърси един силен юмрук — Така ти се пада, мръснико.

— О-о! — разлюти се норвежецът, смъкна пътника от колата и започна да го удря, където свари.

Като чу виковете, Стюарт, който беше минал напред, се обърна, заповяда на кочияша си да спре колата и слезе. Когато дойде на мястото на сбиването, видя следната картина: силният норвежец бе повалил Харолд на земята, затиснал го беше с коленете си и го удряше е юмруци.

— Е, стига, стига! — извика Стюарт, като отблъсна норвежеца от своя възпитаник. — Надявам се, че се е вразумил и ще бъде по-внимателен! Това е един добър урок за него. Наистина ме е срам да те гледам, Харолд! — добави той, като му помагаше да се изправи и отърсваше праха от дрехите му.

Кочияшът добродушно се засмя, улови поводите и отиде на мястото си.

— Почакай, ще те науча аз тебе, норвежко куче! — прошепна Харолд, качвайки се в двуколката.

— Не ви съветвам да го нападате повече — каза Стюарт. — Виждате много добре, че той е по-силен от вас и следващия път може още по-лошо да си изпатите.

Не мина без приключения и Хари. Докато се разиграваше тази сцена, малко по-нататък започна друга.

Като помоли кочияша да си разменят местата, Хари улови поводите. Младата буйна шведска кобила, усетила, че поводите са в неумели ръце, ускори вървежа си. Конят на Винсент едва успяваше да я следва. Изведнъж тя с рязко извъртане на главата изтръгна поводите от ръцете на Хари, стисна със зъби юздите и се впусна с всички сили в галоп. Колата заподскача при всяка вдлъбнатина на пътя. Хари, вкопчил се с две ръце в колата, беше ни жив, ни умрял. Кочияшът понечи да улови поводите, но не успя и те се повлякоха по земята. Кобилата се отби от пътя и колата страшно заподскача. След няколко минути стъпалото, на което стоеше Хари, се изхлузи изпод краката му, той не успя да се задържи с ръце за колата и падна на земята. При падането удари главата си в нещо твърдо — камък или дърво, и изпадна в несвяст.

Като се свести, Хари видя, че лежи в голяма стая, от тавана на която висяха някакви трески. Чак като се вгледа внимателно, забеляза, че това не са трески, а сушена риба. Той затвори очи и се замисли какво се е случило с него. Малко по малко започна да се съвзема и си припомни всичко, само не можеше да разбере къде се намира.

„Къде съм сега? — питаше се той, като отвори очи и заоглежда стаята. — Къде ли са господин Стюарт и Харолд? Нима са ме оставили самичък?“

Той усети болки от светлината и отново затвори очи. После чу, че вратата се отвори и някой влезе. Повдигна клепачи и видя доброто лице на настойника си, наведено над него.

— Помислих си, че сте ме изоставили, господин Стюарт — каза момчето със слаб глас.

— Неоснователно сте мислили така, Хари. Как се чувствате сега?

— Вече ми няма нищо. Само главата много ме боли.

— Е, да, след такова падане. Помните ли какво се случи с вас?

— Помня. Конят повлече колата, аз изтървах поводите и се изтърсих от проклетата двуколка. А къде съм сега?

— В една рибарска колиба близо до Християния. Не успяхме да изминем много път поради произшествието с вас.

— А къде са Харолд и Винсент?

— Харолд естествено е тук, но Винсент не можеше Да чака, докато оздравеете, и тръгна сам за Берген.

— Та нима толкова дълго съм боледувал?

— Вече две седмици.