Майн Рид - Северните момчета

— Оле! Какво интересно име! — не се стърпя Хари.

— Цялото му име е Олаф, а Оле е съкратено — поясни Стюарт. Това име е скъпо за всеки норвежец, защото така се е наричал един от великите им крале. Някога ще ви разкажа за този крал. А сега, моля ви — обърна се той към норвежеца, — нека чуем какво знаете за морския змей, това много ни интересува.

— Веднъж бях на кораб, който обикновено пътуваше между Африка и Европа. Плавахме с пълна пара към Атлантическия океан. Не бях на вахта и лежах на палубата, пушех си лулата и бръщолевех с приятели. Изведнъж чух викове: „Морският змей! Морският змей!“ Скочих и се завтекох към борда. Там вече бяха се стълпили всички. Погледнах надолу и видях на повърхността на водата страшно чудовище с невероятна дължина. Люспите му блестяха на слънцето.

— Колко голямо беше? — попита Стюарт.

— Около двеста метра дълго, не по-малко. Имаше змийска глава, плуваше особено шумно и откъм него идваше силна миризма на мускус. Не се решихме да се приближим: струваше ни се, че само един удар на странната му опашка е достатъчен, за да хвръкне корабът ни във въздуха.

— Глупости! Това не го вярвам! — извика Хари.

— Това са просто приказки! — добави и Харолд.

— Защо говорите така за неща, които не знаете? — укори ги Стюарт. — Най-малко досега е изследвано морето, а малко ли чудеса има в него! Може би ще дойде време, когато в музея ще има и препариран морски змей, както сега има скелети на мамут и други земни чудовища, отдавна несъществуващи. Морският змей навярно е от ония животински видове, които са на изчезване.

Тези думи накараха момчетата да се замислят.

В това време настъпи пълна тишина и корабът застана неподвижно на едно място. Всички от екипажа, без да губят време, започнаха да ловят риба. Хари и Харолд се присъединиха към матросите да им помагат, а всъщност, без да искат, им пречеха и при изтеглянето на мрежата, и при улавянето на скачащите по дъното на лодката риби, и при пренасянето на улова в кораба.

Денят премина весело. Привечер повея хладен попътен вятър и корабът поривисто се понесе напред. На разсъмване, когато мъглата се вдигна, в далечината ясно се очерта норвежкият бряг. Стюарт извика двете момчета на палубата. Корабът плаваше бързо. Очертанията на брега ставаха все по-ясни и по-ясни. Започнаха да се виждат и гористите хълмове.

— Коя е страната пред нас? — попита Хари.

— Норвегия, а ето и заливът край Християния — отговори учителят.

— Значи преминахме Северно море и плаваме по…

— Северно море остана зад нас и сега преминаваме Скагерак — продължи Стюарт.

— Скагерак — извика Харолд. — Какво смешно име! Чакайте… около този Скагерак видях на картата още едно чудновато название… какво беше то?…

— Да, припомнете си как се нарича другият проток, по който също може да се отиде в Балтийско море.

— Сега, сега, господин Стюарт, почакайте… Кар… Кит…

— Категат! — каза Хари.

— Точно така, Хари, вие по-добре знаете географията.

— А ще влезем ли в този проток? — попита Харолд.

— Не, приятелю. Категат ще остане долу, от дясната ни страна.

Разговаряйки, момчетата не забелязаха как корабът се приближи толкова до брега, че се виждаха къщите и градините на Християния.

Скоро пътниците заедно с багажа бяха натоварени на една лодка и слязоха на пристанището. Заливът беше пълен с кораби от всички краища на света: холандски, италиански, руски, американски. Носеше се гълчава от подвиквания и говор на най-различни езици. Нашите пътешественици щяха да се объркат в тълпата, ако не бяха срещнали Винсент — познайника си от кораба.

— Сега накъде? — попита ги той.

— За нас е безразлично — отговори Стюарт. — Най-напред трябва да намерим някой хотел. Там ще оставим нещата си, ще закусим и след това ще тръгнем да разгледаме града.

— А, за това не ви трябва много време. А после?

— После искам да отидем навътре в страната. Норвегия ми е позната само но книги и разкази. Казват, че има много хубави места между Християнин и Берген.

— Вярно е. Аз също отивам в Берген. Искате ли да пътуваме заедно? Познавам тези места и мога да ви бъда полезен по пътя.

— Благодаря, много сте любезен! С удоволствие приемам предложението ви. Но с какво ще пътуваме?

— Не сте ли виждали тукашните двуколки?

— Още не.

— Вижте, ето една!

Това беше ниска, открита кола с високи стени, с един впрегнат кон. В нея седеше, по-точно беше полуизлегнат, един-единствен пасажер. Отзад имаше стъпало, на което стоеше каруцарят, и оттам, през главата на пътника, направляваше коня.