Майн Рид - Конникът без глава

Дали тази мисъл подхранва надеждите му?

Едва ли.

Да се крие в гората, когато между преследвачите има поне десет умели следотърсачи начело със Зеб Стамп! Не, не е възможно. Няма къде са се скрие и той знае, че е така.

Защо тогава още не се е отчаял и не се е примирил с неизбежната си съдба?

Да не би да го крепи слепият инстинкт на животното, което се опитва да избяга дори и тогава, когато няма изход?

Нищо подобно. Убиецът на Хенри Пойндекстър не е загубил разума си. В опитите си да избяга от ръката на правосъдието той не разчита на такива несигурни надежди като бягство в прерията на гърба на бързия кон или възможността да се укрие в гората, която се простира зад нея… Зад тази гора е границата. Към нея са отправени мислите и надеждите му.

Всъщност има две граници — едната разделя две нации, който се смятат за цивилизовани. Между тях съществува споразумение за предаване на престъпниците, при все че убиецът с окървавени ръце може да избегне правосъдието, нещо, което често се случва, ако е достатъчно умел. Той просто променя местожителството и националността си.

Но намерението на Къхуун не е такова. Колкото и да не се спазва споразумението между Тексас и Мисисипи, той не желае да се изложи на опасността да бъде предаден. И има основание да не желае, като се вземе предвид тежестта на престъплението му.

Макар че препуска към Рио Гранде, той няма намерение да я прекоси. Къхуун има предвид другата граница, зад която скитат команчите — бездомниците на прерията, готови да вдигнат ръка срещу всеки белокож, но не и срещу човек пролял кръвта на бял. В техните палатки убиецът ще намери не само дом, но и гостоприемство, а може би и особени почести.

Тези обстоятелства вдъхват надежда на Къхуун и прогонват отчаянието. Макар че язди право към Рио Гранде, намерението му е да избяга под прикритието на гората към Ляно Естакадо.

Той не се страхува нито от опасностите, които крие тази страхотна пустиня, нито от каквито и да е други опасности пред него. Те не са нищо в сравнение с това, което го очаква назад.

Къхуун съжалява може би, че е заставен да избяга по такъв ужасен начин — да изостави богатството, приятели, обществено положение и най-вече да се раздели с жената, в която е безумно влюбен и никога може би не ще види отново.

Но той няма време да мисли за нея. За този жалък човек животът е по-скъп от любовта. Той си въобразява, че животът е пред него; но в същото време е сигурен, че смъртта го следва по петите.

Убиецът препуска с най-голяма бързина, която може да изтръгне от мексиканския мустанг, бърз като прадедите си от Арабия. Животното би трябвало скоро да се умори. То е преминало над двадесет мили от сутринта — повечето в галоп. Но конят не показва признаци на умора досега. И той като всички свои събратя ще премине, без да грохне, още петдесет, а ако стане нужда, и сто мили.

„Какво щастие, че размених моя кон с коня на мексиканката“ — мисли ездачът. Ако не беше този мустанг, сега щеше да седи под мрачната сянка на дъба пред стария съдия и съдебните заседатели, подстрекавани да го съдят от безскрупулния линч и неговата банда — регулаторите.

Сега вече не го заплашва такава ужасна съдба. Струва му се, че е избягнал опасността. Къхуун поглежда назад и вижда, че преследвачите са далеч зад него. Той поглежда напред и вижда тъмните очертания на гората над светлозелената савана. Той не се съмнява, че ще я достигне; а тогава ще бъде в безопасност.

Но дори да не успее да се скрие сред дърветата, кой ще го настигне? Къхуун вярва, че неговият кон е най-бързият от всички, които препускат сега из прерията. Кой може дори да се приближи до него?

Къхуун се радва, че притежава такъв кон, за който може да благодари на дявола, но не и на бога.

— Ами ако не настигнат престъпника? — се запитват неволно хората, останали под дървото.

Те могат да си отговорят само с несигурни предположения, като имат предвид, че Къхуун препуска бързо. Вероятността да го заловят се увеличава, когато след него тръгва Зеб Стамп, а още повече, когато към преследването се присъединяват и стотина други ездачи.

Съмненията съвсем намаляват, когато тръгва и последният преследвач. Всички вярват сякаш, че последният ще стигне пръв. Те знаят, че мустангът на Морис е прочут надлъж и нашир из прерията със своята бързина.

Възклицанията, които още звучат сред тълпата, показват, че делото трябва пак да се отложи, този път може би за неопределено време.