Майн Рид - Квартеронката

Като се хванах за клоните, наведох се тъй, че лицето ми почти се допря до водата; сложих тръстиката до устните си и дадох условния знак.

Рязкото изсвирване екна над водата и сякаш прониза тъмните глъбини на гората. То стресна дивите обитатели на езерото и те, изплашени от този необичаен звук, отговориха с различните си крясъци в оглушителен концерт. В него се сляха в едно викът на жерава и на луизианската чапла, дрезгавото бухане на бухала и още по-дрезгавото крякане на пеликана; най-високо прозвуча писъкът на морския орел и гласът на белоглавия лешояд — той прорязваше слуха с острите си металически звуци, които удивително напомняха точене на трион.

Този объркан шум продължи няколко мига и аз вече си помислих, че ако стане нужда да повторя сигнала, той няма да се чуе. Колкото и да беше пронизителен, надали би могъл да се различи в тази врява.

Клекнали между клоните, ние зачакахме. Дори не се опитвахме да поведем празен разговор. Тези мигове бяха твърде страшни, за да изпитваме в тях друго чувство освен безпределна тревога. Само от време на време разменяхме по някоя ободряваща дума, някоя прошепната надежда.

С напрегнат взор поглеждахме водата и с очи изпълнени със страх, се озъртахме към сушата. От една страна, се ослушвахме да чуем плясъка на весла, от друга — треперехме да не би да чуем баукането на гончетата. Никога не ще забравя тези мигове, тези крайно тревожни мигове. Не ще ги забравя до самата си смърт.

Всичко премислено тогава, всяка най-малка подробност изпъква в паметта му, сякаш се е случила вчера.

Спомням си, че веднъж или дваж изпод нависналите клони забелязахме кръгове по повърхността на езерото. Сърцата ни се изпълниха с надежда — мислехме, че е ладията.

Радостта ни обаче беше краткотрайна. Вълните бяха предизвикани от алигатор и след миг отвратителното му тяло, голямо почти колкото пирога, се плъзна пред нас, порейки водата бързо като риба.

Спомням си, че ми мина през ума предположението беглецът да не е в бърлогата си. Можеше да е в гората — да търси храна или да е отишъл някъде другаде. След това ми дойде наум, че в такъв случай трябва да намеря пирогата при дървото. Но той може да има и други места за слизане на брега, например на отсрещната страна на езерото. Негърът не беше ми казал дали има други такива места, или не, но това беше твърде вероятно. Тези предположения увеличиха моите страхове.

Но аз изпаднах в нов страх, много по-ужасен, защото беше и много по-вероятен:

„Ами ако негърът спи!“

Това беше по-вероятно, понеже нощта беше за него ден, а денят — нощ. Нощем той излизаше, обикаляше и беше зает, а денем си стоеше у дома и спеше.

„О, боже. Ами ако спи и не е чул сигнала!“

Такива бяха страшните мисли, които се блъскаха в ума ми.

Изведнъж почувствах непреодолимо желание да повторя условния знак, макар и да мислех в същото време, че ако предположенията ми са прави — надеждата да ме чуе е много малка. Негърът спи, както мечката зиме. Само пушечен изстрел или изсвирване на локомотив биха могли да го събудят. Какво можеше да направи нищо и никаква свирчица като моята, още повече че концертът от крясъци все още продължаваше.

— Дори и да я чуе, надали ще може да различи свирката от… Милостиви боже!

Аз говорех на другарката си, когато с това мое неволно възклицание сам се прекъснах. То бе предизвикано от звук с ужасно значение — звук, който чух през резките писъци на птиците и който веднага познах. Това беше звънкият лай на гонче.

Наведох се и се ослушах; лаят отново долетя до слуха ми. Не можех да се излъжа в този звук. Аз имах уши на ловец. Тази музика ми бе добре позната.

Ах, тоя звук не приличаше на музика тогава! Той режеше слуха ми като повик за отмъщение, като погребален звън!

Вече не помислях да повтарям сигнала; даже Габриел да ме чуеше, щеше да е много късно. Захвърлих тръстиковата свирка като ненужна играчка. Дръпнах Аврора да мине зад мене, а сам се изправих с лице към сушата.

Пак се зачу баукане, което заехтя в гората толкова близо този път, че аз зачаках всеки миг да видя самото гонче.

Не стана нужда да чакам дълго. На стотина ярда от нас имаше камъши. Долових, че нещо се движи между високите стъбла. Върховете им се залюшкаха насам-натам, а кухите стъбла затракаха едно о друго, като се навеждаха настрани и надолу. Някакво живо същество си пробиваше път през техния гъстак.

Движението стигна до края на гъсталака, последните камъши се разтвориха и аз видях това, което очаквах — шареното тяло на гонче. С един скок животното излезе напред, спря за миг на открития бряг, след това нададе проточен вой, пое дирята и се понесе напред.