Майн Рид - Квартеронката

Колкото изключителна и да бе тази случка, аз не й обърнах почти никакво внимание. Умът ми беше зает със съвсем други неща.

След двата изстрела останах прав на дървото с поглед, втренчен в посоката, откъдето бяха дошли кучетата.

Взирах се между стволовете на дърветата далече в дълбините на гората. Наблюдавах камъшите, за да забележа и най-малкото им помръдване. Вслушвах се във всеки звук, а сам аз стоях безмълвен, както и треперещата до мен Аврора.

Бях изгубил почти всяка надежда. Без съмнение щяха да дойдат още кучета, по-бавни кучета, които следваха на разстояние, а заедно с тях и яхналите на коне ловци на хора. Те надали бяха много по-назад и сигурно щяха да дойдат скоро, дори много скоро, понеже изстрелите на моя пистолет щяха да ги упътят. Нямаше да има смисъл да се съпротивявам на тълпа разярени мъже. Не можех да направя нищо друго, освен да им се предам.

Моята другарка ме умоляваше да постъпя така, молеше ме да не прибягвам към оръжието си, защото сега аз държех в ръка втория си пистолет. Но аз нямах никакво намерение да го употребя, ако се появеше тълпа хора; бях извадил пистолета, за да се пазя от нови кучета, в случай че се нахвърлят отгоре ни.

Доста дълго време не чух никакъв шум в гората, нито забелязах преследвачи: Какво ли ги бе задържало? Може би преминаването на речния ръкав или блатото. Знаех, че там конниците трябваше да обикалят. Но дали всичките бяха на коне?

Започнах да се надявам, че Габриел все още можеше да дойде навреме. Ако не беше чул условното изсвирване, нали трябваше да е чул гърмежите на пистолета ми? Но като размислих още веднъж, реших, че това можеше само да го задържи. Той нямаше да разбере изстрелите и сигурно щеше да се страхува да дойде с пирогата.

Може би беше чул първия сигнал и беше вече на път. Не беше още много късно да вярвам в тази възможност. Въпреки всичко станало ние бяхме престояли на това място твърде малко време. Ако е бил вече на път, можеше да сметне, че изстрелите са били дадени с моя двуцевен пистолет, изстреляни по някакъв дивеч. Може и да не се е уплашил. Все още имаше надежда да дойде навреме. Ако дойдеше, щяхме да успеем да стигнем здрави и читави в неговата хралупа.

От кучетата не беше останала никаква следа освен едно-две кървави петна по кората на дървото, пък и те не се виждаха от брега. Ако нямаше други кучета, които да доведат хората на мястото, те надали биха успели да открият тези белези в здрача. Все още можехме да ги объркаме!

Обнадежден, отново се обърнах към водата и загледах в посоката, от която очаквах да дойде пирогата. Уви! От нея нямаше и помен. Никакъв звук не долиташе откъм езерото освен дивите крясъци на уплашените птици.

Пак се обърнах към сушата.

Видях, че камъшите мърдаха. Високите стъбла се поклащаха и пращяха под тежките стъпки на един мъж, който в следващия миг се зададе на открития бряг и с поклащане, се запъти към водата.

Беше сам и пеш, с него нямаше кучета, обаче прехвърлената през рамо дълга пушка и ловните принадлежности по снагата му от пръв поглед ми подсказаха, че това беше собственикът на гончетата.

Гъстата му черна брада, гетите, ризата от еленова кожа, червената кърпа на врата и шапката от кожа на миеща мечка, а най-вече дивата свирепост на лицето не оставиха у мене никакво съмнение коя можеше да бъде тази личност. Описанието, дадено от беглеца, беше вярно до най-малки подробности. Това не можеше да бъде друг освен Ръфин, ловецът на хора.

Да, лицето, което сега идваше към нас, беше Ръфин, ловецът на хора, а убитите от мене кучета бяха негови — два копоя, известни в селището с това, че са били специално обучени да преследват нещастните негри, принудени да бягат в гората от жестокостта на господарите си.

Известен беше и техният господар — покварен и жесток човек, наполовина ловец, наполовина крадец на свини; той живееше в гората като див индианец и се поставяше на разположение на онези плантатори, които се нуждаеха от неговите услуги и от услугите на отвратителните му кучета.

Както казах, никога не бях виждал тази личност, макар и да бях чувал често за него — от Сципион, от момчето Катон, а напоследък от Габриел. Бамбара беше ми го описал най-подробно, беше ми разправил страхотни истории за злобата и свирепата жестокост на този човек — как взел живота на няколко бегълци, докато ги гонел, и как станал причина други да бъдат разкъсани и осакатени от кръвожадните му кучета.