Майн Рид - Квартеронката

Но бях положителен, че го знаех добре. Сигурно щях да си спомня знаците и „засичанията“, за които моят водач ми беше обърнал внимание. Сигурно по дънера на едно паднало дърво, което служеше за мост, щях да си спомня къде минаваше пътят през „големия ръкав“. Сигурно щях да си спомня къде минаваше през тресавище, непроходимо за коне, през камъши, между коренища и дънери на кипариси надолу към брега. И онова огромно дърво, проснало се далече в езерото, с клони, обрасли с мъх — това хитро измислено пристанище за малката пирога, — сигурно щях да го намеря.

Нито пък бях забравил сигнала, с който трябваше да предупредя беглеца за идването си. Той ме беше научил да свиря по особен начин и беше ми казал колко пъти трябва да изсвиря.

Не се бавих да размишлявам. Повечето от тези мисли ме осениха после, по пътя. Щом се сетих за езерото, реших да отидем там и като ободрих другарката си с няколко думи, ние потеглихме отново напред.

Промяната в нашия план не промени посоката ни. Продължихме в същото направление. Пътят към езерото минаваше през поляната, където отначало смятахме да отидем — най-краткият път за бърлогата на беглеца водеше точно през тази поляна.

Недалече от североизточния ъгъл на плантацията на Гаяр се намираше мястото, където бях се разделил с негъра в паметната вечер на изживяното с него приключение. Тъкмо там пътеката навлизаше в гората. Белегът на едно ароматно каучуково дърво, който помнех много добре, ми посочи пътя. Бях много доволен, че ще променим посоката и ще навлезем в гъстака на гората, толкова повече че тъкмо когато дойдохме на завоя, във въздуха се разнесе воят на гончетата, висок и проточен. Съдейки по това, откъде идваше звукът, за мене нямаше съмнение, че те вече бяха в тръстиковата нива и вървяха по дирите ни от предишната нощ.

Следващите няколкостотин метра гората беше рядка. Тук беше играла брадвата, за което свидетелстваха многобройните пънове. Това беше сечището на плантацията и от двете страни на нашата пътека се виждаха „фигури“, нарязани и подредени дърва за горене. Ние минахме между тях разтреперани и запъхтени. Страх ни беше да не срещнем някой от дърварите или колар, превозващ дървата. Такава среща щеше да бъде голямо нещастие, понеже всеки, който би ни видял, щеше да отправи потерята по следите ни.

Ако бях разсъждавал спокойно, това нямаше да ме тревожи. Щях да разбера, че ако гончетата стигнеха по следите ни дотука, нямаше да имат нужда от никакъв колар или дървар, който да им посочи пътя. Но в бързането не мислех за това и усетих облекчение, когато изминахме пределите на сечището и навлязохме в непрогледната сянка на девствената гора.

Сега всичко беше въпрос на време: дали щяхме да можем да стигнем до езерото, да повикаме бамбара с пирогата и да бъдем отведени с ладията, преди гончетата да проследят дирята ни до брега. Ако успеехме да направим това, пред нас се откриваше известна вероятност да се избавим. Разбира се, гончетата щяха да доведат потерята до мястото, където щяхме да се качим на лодката — падналото дърво, — но след това и кучетата, и хората нямаше да знаят какво да правят. Това мрачно горско езеро беше истински лабиринт. При все че водата заемаше малка площ, нито тя, нито дървото по средата, което приличаше на островче, се виждаха от мястото на качването, а освен самото езеро наводнена беше и голяма част от гората. Даже преследвачите ни и да бяха сигурни, че сме избягали по вода, можеше да се откажат да ни търсят в такъв лабиринт, където в този сезон на пищна зеленина всичко тънеше в полумрак.

Но те надали биха повярвали, че сме избягали по този начин. Там, където спираше пирогата, нямаше никаква следа — на дървото нямаше никакъв белег. Надали биха подозрели за съществуването на едно кану в такова диво място, където водата — обикновен застоял гьол — не беше свързана нито с реката, нито с близките й ръкави. Ние не оставяхме никакви следи (аз се погрижих за това), които биха личали в горския мрак, и не беше изключено нашите преследвачи да решат, че гончетата са вървели по дирите на някоя мечка, кугуар или блатна дива котка (lynx rufus); тези животни при преследване се хвърлят да плуват. С такива разсъждения ободрявах и себе си, и Аврора, докато вървяхме бързо напред.

Най-много се боях от забавянето, което щеше да ми се наложи, след като свирнех на беглеца. Дали щеше да чуе веднага сигнала? Дали щеше да се отзове тутакси? Дали щеше да дойде навреме? Това бяха въпросите, които ме тревожеха най-много. Времето беше от най-голямо значение — от него зависеше всичко. Ах, защо по-рано не се сетих за Габриел!… Ах, защо не тръгнахме веднага!