— Само следите ли, мосю! И накъде водеха те?
— Към пътя на Дигата. Без съмнение те са се върнали в града. Не можем повече да разчитаме на тях.
— Тогава трябва веднага да отида в Бренжиер?
Той каза това, като че задаваше въпрос.
Това предложение ме зарадва. Исках той да се махне.
Исках да остана насаме с Аврора.
— Не би било зле — съгласих се аз, — стига да не смятате, че е много рано.
— О, не! А при това имам и работа в Бренжиер, която ще ми отнеме цял ден.
— А!
— Бъдете спокоен, ще се върна да ви пресрещна. Сигурен съм, че ще наема или коне, или кола. Половин час след смрачаване ще ме намерите на края на черния път. Не се бойте, мосю! Имам силно предчувствие, че всичко ще свърши благополучно за вас. За мене… ах!
Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му при последните думи.
Какво искаше да каже той? Подиграваше ли ми се? Или този чудноват момък имаше и друга тайна освен моята? Знаеше ли, че Аврора го обича? Нима беше толкова уверен, толкова сигурен в любовта й, че можеше без опасение да я остави сама с мене? Или си играеше с мене, както тигър със своята плячка? Или двамата си играеха с мене?
Тези ужасни мисли нахлуха изведнъж в главата ми и ми попречиха да му дам определен отговор. Промърморих нещо за надеждата, но той като че ли не обърна внимание на думите ми. Кой знае защо, креолът явно искаше да си отиде и като се сбогува с Аврора и с мен, рязко се обърна и с леки стъпки забърза през гората.
Проследих с поглед отдалечаващата се фигура, докато тя се скри зад клоните на дърветата. Почувствах облекчение, когато той си отиде. Искаше ми се никога да не се върне. Въпреки че имахме нужда от неговата помощ, въпреки че беше абсолютно необходимо да се върне, все пак като че ми се щеше никога вече да не го видим!
Глава LXIX
Любовни натяквания
А сега да се обясня с Аврора! Сега да дам воля на страшното чувство на ревност, да облекча сърцето си с обвинения, с горестно-сладката разплата на упреците!
Не можех вече да потискам недостойното вълнение, не можех да го крия повече. Трябваше да го изразя с думи.
Нарочно останах прав, обърнат с гръб към нея, докато д’Отвил се скри от погледа ми, а даже и след това. Полагах усилия да смиря необузданите удари на своето сърце, да се покажа спокоен и равнодушен. Безполезно лицемерие! За нейния поглед моят гняв трябва да е бил съвсем ясен, понеже изострената интуиция на жената мъчно се лъже в такива неща.
И така беше. Тя беше схванала всичко. Това я доведе до несдържаната постъпка за миг да даде воля на чувствата си.
Тъкмо се обръщах към нея, за да изпълня намерението си, когато усетих снагата й нежно да се притиска към моята, ръцете й обвиха врата ми, главата й падна на гърдите ми с обърнато нагоре лице, а големите й лъчезарни очи се взряха в моите с умолителен поглед.
Този поглед трябваше да бъде достатъчно доказателство за мене. Само очи, в които грее любов, могат да имат такова изражение.
И все пак не бях доволен. Аз промърморих:
— Аврора, ти не ме любиш!
— Ah, monsieur! Pourquoi cette cruauté? Je t’aime… mon Dieu! Avec tout mon coeur je t’aime!
Дори и това не разсея моите подозрения. Това, което бях видял, беше твърде сериозно — ревността беше пуснала корени твърде дълбоко, за да може да се изтръгне с уверения. Само обяснение може да ме задоволи. Обяснение или признание.
След като бях започнал вече, продължих. Разказах и подробно какво бях видял на пристана, поведението на д’Отвил след това, какво бях забелязал предишната нощ, какво видях току-що. Разказах й всичко. Не се впуснах да я упреквам. Щях да имам време и за това, след като чуех отговора й.
Тя ми отвърна, задавена от сълзи. Познавала д’Отвил от по-рано — това ми призна. Имало някаква тайна в техните отношения. Молеше ме да не й искам обяснения. Умоляваше ме да имам търпение. Тайната не била нейна. Скоро съм щял да узная всичко. С време всичко щяло да се разкрие.
С какво удоволствие сърцето ми се поддаде на тези дивни молби! Не се съмнявах вече. Как можех да се съмнявам взрян в тези грамадни очи, светещи от любов, блестящи през мокрите от сълзи мигли?
Сърцето ми се смекчи. Отново прегърнах с жар моята годеница и с гореща целувка подновихме нашата клетва за вярност.
Ние можехме дълго да останем на това осветено от любовта ни място, обаче благоразумието ми подсказа да го напуснем. Бяхме твърде близо до опасността. Само на двеста ярда от нас минаваше оградата, която отделяше плантацията на Гаяр от дивата гора, и през нея можеше дори да се види и самата къща оттатък нивите. Вярно, че гъстакът ни прикриваше, но запътеше ли се насам някоя потеря, първото място, което щеше да претърси, беше гъстакът. Налагаше ни се да потърсим убежище по-дълбоко в гората.
Читать дальше