Майн Рид - Квартеронката

Нима можеше да се измисли нещо по-добро от това? За д’Отвил нямаше да е никак трудно да наеме коне в Бренжиер, по-скоро кола. Никой не го познаваше, поне никой не би подозирал, че той има нещо общо с мене. Бях убеден, че изчезването на квартеронката щеше веднага да се припише на мен. Така щеше да помисли самият Гаяр и следователно щяха да заподозрат и да търсят само мене. Д’Отвил се съгласи с мен, че това е най-подходящият план, към който трябва да пристъпим в случай, че не намерим конете. След като уговорихме всички подробности, ние зачакахме настъпването на деня с по-малко опасение.

Най-после се зазори. Дрезгавата светлина бавно проникваше през сенчестите върхари и трябваше да стане достатъчно светло, та да можем да подновим търсенето.

Аврора остана да лежи, а д’Отвил и аз се разделихме и тръгнахме на различни страни да търсим конете.

Д’Отвил навлезе в гората, аз пък се запътих в противоположна посока.

Скоро стигнах до лъкатушещата ограда, която опасваше нивите на Гаяр — ние все още се намирахме на самата граница на неговата плантация. Когато стигнах там, продължих към мястото, където черният път навлизаше в гората. Оттук бяхме дошли миналата нощ и аз сметнах, че не е изключено да е хрумнало на конете да тръгнат обратно по същия път.

Предположението ми се оказа вярно. Щом излязох на пътя, забелязах следи от копитата на двата коня, които водеха към реката. Видях и следите, които бяхме оставили на идване предишната вечер. Сравних ги. Дирите и в двете посоки бяха от едни и същи коне. Единият имаше счупена подкова, което ми помогна от пръв поглед да установя, че са същите. Забелязах и друг знак на пътя, а именно, че на връщане конете са влачили поводите си със закачени по тях клони. Това потвърждаваше първоначалното ми предположение, че сами се бяха отвързали.

Сега въпросът беше колко далече са отишли. Дали да ги проследя и да се помъча да ги настигна? Беше вече съвсем светло и опасността щеше да бъде голяма. Гаяр и приятелите му сигурно отдавна бяха на крак. Без съмнение потери вече кръстосваха Дигата и черните пътища между плантациите. На всяка крачка можех да се сблъскам било с някой разузнавач, било с някой преследвач.

Следите на конете показваха, че са препускали бързо и право напред. Никъде не бяха спирали да пасат. По всяка вероятност бяха отишли право на Дигата и оттам са се върнали в града. Бяха наемни коне и несъмнено добре познаваха пътя. А при това бяха от мексиканска порода — мустанги. За тези пъргави животни не представлява нищо, след като са пътували цял ден, да се върнат без ездачите си и нерядко го правеха.

Да се опитам да ги настигна изглеждаше безнадеждно и опасно, веднага се отказах от това намерение и тръгнах обратно към гората. Когато се приближавах към гъстака от папайя, вървях с по-леки стъпки. Срам ме е да си призная защо. Нечисти мисли се въртяха в главата ми.

Да слуха ми долетя тих говор.

„Боже мой! Д’Отвил пак се е върнал преди мене!“

Няколко мига се борех със съвестта си. Тя отстъпи и аз продължих напред през папайята съвсем тихо като крадец.

„Д’Отвил и Аврора оживено и приятелски се разговарят! Те стоят един срещу друг. Лицата им почти се допират; личи колко много са погълнати един от друг. Те си приказват много разпалено, шепнат си като влюбени! О, боже!“

В този миг в паметта ми проблесна сцената от плаващия пристан. Спомних си, че момъкът беше с наметка и нисък на ръст. Пред мене стоеше същият момък! Загадката беше разгадана. Аз бях само случайна личност… заместител… играчка в ръцете на една кокетка!

Пред мен стоеше истинският възлюбен на Аврора!

Аз спрях като ударен от гръм. Острата болка в сърцето ми — ах! — никога не бих могъл да я опиша! Като че ли отровна стрела се беше забила дълбоко в него и останала там да ме терзае. Чувствах, че нямам сили и че ми прилошава. Малко остана да не падна на земята.

Тя извади нещо от пазвата си и му го подаде! Любовен залог — gage d’amour!

Не. Не бях прав. Това бяха документи — книжата, които беше взела от писалището на адвоката. Какво значи това? Каква е тази загадка? О, аз ще поискам пълни обяснения от двама ви. Аз ще… търпение, сърце, търпение!

Д’Отвил взе книжата и ги скри под наметката си. Той се обърна. Сега е с лице към мен. Очите му спират върху ми. Той ме вижда!

— А, мосю! — заговори той и се запъти да ме посрещне. — Сполучихте ли? Видяхте ли конете?

Направих усилие да говоря спокойно.

— Видях техните следи.

Дори и в тези няколко думички гласът ми трепереше от вълнение. Той можеше лесно да забележи възбудата ми, но изглежда не я долавяше.