Майк Резник: Оракула

Крехка бяла птица кацна върху един речен бозайник и започна да кълве паразити от главата му.

— Това място винаги ми липсва, когато пътувам — промълви Чандлър, облегнал се на парапета. — Ако приема поръчката ти, колко дълго ще трябва да отсъствам?

— Няма да те лъжа — каза Ледения. — Задачата не ми изглежда нито лесна, нито бърза.

— И в какво се състои? — попита Свирача, без да отделя поглед от реката.

— Още не съм сигурен. — Домакинът вдигна вежда учудено, но замълча. — Чувал ли си за Пенелопа Бейли?

— Мисля, че всеки е чувал, поне преди десетина-петнайсет години — отвърна Чандлър. — Предлагаха купища пари за нея.

— Така беше.

— Доколкото си спомням, всеки се стремеше да я докопа — Демокрацията, две-три чужди раси, дори някакви пирати. Изобщо не разбрах какво стана с това момиче, просто един ден измряха доста ловци на глави и след това май никой не се стремеше да получи наградата. — Обърна да погледне Ледения. — Плъзна слух, че и ти си бил замесен.

— Бях.

— А за какво се вдигна цялата онази врява? Стотици хора я преследваха, но никой не пожела да обясни защо едно хлапе може да струва пет-шест милиона кредита.

— Не беше някое обикновено, мило момиченце — кисело изрече Ледения.

Чандлър извади от един джоб парчета корав хляб, остави ги на парапета и се отдръпна да наблюдава как три дъгоцветни крилати създания ги отнасят.

— Ако искаш от мен да я намеря и доведа, ще трябва да ми обясниш защо струва толкова скъпо.

— Ще ти обясня — обеща Ледения и надигна чашата си. — Но няма да ти се наложи да я търсиш.

— Знаеш ли вече къде е?

— Вероятно.

— Или знаеш, или не.

— Сигурен съм къде е жената, която ще бъде цел на задачата ти. Но не бих могъл да кажа дали тя е Пенелопа Бейли.

— А би ли познал Пенелопа Бейли, ако я срещнеш?

— Много време мина, тя вече е млада жена, а не момиченце. Честно казано, не вярвам да я позная.

— Тогава как ще разбереш дали съм ти довел която трябва?

— Има и други начини… — Ледения се поколеба. — Освен това, ако тя наистина е Пенелопа Бейли, почти сигурно няма да успееш да ми я доведеш.

Чандлър вдигна поглед към внезапно струпалите се облаци.

— Всеки ден по това време вали — обясни той. — Да се настаним удобно вътре и ще ми разкажеш всичко, което е необходимо да знам.

Прибраха се в стаята, домакинът заповяда на двойната остъклена врата да се затвори. Седнаха в две покрити със синкави кожи кресла.

— Е, добре, слушам те.

— Когато срещнах Пенелопа Бейли, тя беше на осем години — започна Ледения. — Била петгодишна, когато Демокрацията я отвела от дома й, после един извънземен я откраднал. Докато пътищата ни се пресекат, тя вече пътуваше с една жена, която някога бе работила за мен.

— Но защо Демокрацията е решила, че има нужда от това дете? — прекъсна го Чандлър.

— Решили да се възползват от една нейна особена дарба.

— А именно?

— Тя предвижда бъдещето.

— Искаш да кажеш, че прави точни предсказания и те се сбъдват?

Ледения поклати глава.

— Не е толкова просто. Тя е способна да види почти безкраен брой варианти на възможното и успява да влияе на събитията така, че да се осъществи най-желаното от нея бъдеще.

Свирача се втренчи безмълвно в него.

— Не ти вярвам… — прошепна след минута-две.

— Истина е. Видях резултатите с очите си.

— Но тогава защо още не е станала императрица на цялата проклета вселена?!

— Когато я срещнах, успяваше да види единствено онези варианти, в които я застрашаваше непосредствена опасност. А когато се разделихме, тя вече предвиждаше крайния изход на всичко — от раздавания на покер до престрелки, манипулираше безпогрешно обстоятелствата, за да се подредят, както тя искаше… Но виждаше само няколко часа напред. — Ледения се замисли. — Ако силата й е спряла в развитието си, би могла да стане една извънредно богата и влиятелна жена, само че в галактически мащаб няма да е нищо повече от досадна мушица.

— Ти обаче си уверен, че дарбата й се е развила — отбеляза Чандлър.

Не беше въпрос.

— Не виждам какво би й попречило — увери го Ледения. — Набираше мощ пред очите ми, с всеки изминал ден.

— Изненадан съм, че не си се опитал да я убиеш.

— Опитах се. — Ледения се потупа по протезата. — Ето я отплатата. — Свирача само кимна. — Тръгна си с един извънземен, когото наричахме Лъжекостенурката и името напълно подхождаше на външността му. Доколкото ми е известно, оттогава човешко око не я е зървало.