Майк Резник: Оракула

На Ледения не му пукаше какво съчиняваха хората за произхода на името му. Всъщност не го интересуваше почти нищо. Естествено, грижеше се да не изпитва недостиг на пари. Стараеше се и никой да не оспорва влиянието му като собственик на „Краят на пътя“ — единствената таверна на Последен шанс. Но с годините постепенно стана равнодушен към почти всичко друго.

Освен към слуховете и клюките.

Миньори, търговци, изследователи, търсачи на приключения и ловци на глави спираха на Последен шанс да презаредят корабите си или да си попълнят запасите, да регистрират териториални претенции или искания за концесии. Понякога чакаха тук някое съобщение или награда. Всички идваха в „Края на пътя“ и, разбира се, приказваха. Ледения никога не задаваше въпроси, не споделяше информация, но слушаше внимателно и се случваше нехайно изтървана реплика да предизвика мимолетно оживление на иначе безстрастното му лице. Тогава изчезваше за седмица или за месец, после се връщаше на Последен шанс също толкова внезапно. Пак си седеше зад бара и се заслушваше в клюките, в самохвалствата и цветистите истории, в разказите за спечелени и пропилени богатства, за победи и провали, а на лицето му не трепваше нито едно мускулче.

Малцината, които се отнасяха с искрено дружелюбие към него, все някога се престрашаваха да го попитат какво точно очаква да чуе и какво търси по време на редките си отсъствия от планетата. Ледения любезно отклоняваше въпросите, защото въпреки мрачната си слава той беше човек с добри обноски. След малко вече седеше до друга маса и слушаше поредната история на някой пътешественик.

Във външността му нямаше нищо изключително. На ръст беше с три-четири сантиметра по-нисък от обичайното, тежаха му десетина излишни килограма, косата му вече се разреждаше на темето и сивееше по слепоочията. Когато ходеше, накуцваше забележимо. Повечето хора предполагаха, че единият му крак е протеза, но не го питаха, а и той не беше склонен да обяснява. Гласът му не беше мощен или хипнотичен, но ако Ледения кажеше нещо на Последен шанс, малцина се осмеляваха да не изпълнят желанията му (и никой нямаше шанса да му противоречи втори път).

Беше прочут из цялата Вътрешна граница, но едва ли някой знаеше на какво се дължи тази слава. Разбира се, бе убивал хора, но това едва ли би го направило знаменитост в светове, където цареше беззаконие. Носеше се и слух, че някога изпълнявал секретни задачи, възложени му от Демокрацията, но точно заради потайността на подобни занимания никой не можеше да потвърди или отрече това. Преди четиринадесет години бе скитал месеци наред далеч от Последен шанс и му приписваха изтребването на стъписващ брой ловци на глави, но и за това никой не беше сигурен. Подробности не се знаеха и малцина бяха склонни да повярват на легендата.

Но една жена чу историята и не се усъмни в нея. След множество неуспехи и преследване на лъжливи следи намери най-сетне Ледения в убежището му на Последен шанс — на половин галактика от разкоша и човешкото гъмжило на Демокрацията. Жената наближаваше средна възраст, имаше сини очи и коса с бледопясъчен цвят. Малка издатина на носа й подсказваше, че е бил чупен преди години, а и зъбите й бяха прекалено равни и бели, за да са истински.

Когато влезе в „Краят на пътя“, завари обичайната тълпа от герои и несретници, от хора и извънземни. Тук бяха седем канфорити, двама лодинити, двама домариамци, имаше и трима представители на раси, каквито не бе срещала досега. Обмяната на веществата им едва ли би понесла течните примамки, предлагани от бара. Явно чакаха отварянето на голямото казино, където имаше почти тридесет маси и множество екзотични игри на късмета. Малка табела, написана на какви ли не човешки и нечовешки езици, известяваше, че този щастлив миг ще настъпи по залез слънце.

Над дългия барплот от масивна дървесина се зъбеха четири глави на странни хищници, а в стъклена витринка до гишето за обмяна на валути се пазеше оръфан лист със стихотворение, написано от ръката на Черния Орфей — странстващия поет на Вътрешната граница, отбил се на Последен шанс преди около две столетия.

До бара и около масите се бяха настанили двайсетина човека — някои в пъстри скъпи одежди, други в тъмнокафяви или сиви дрехи, типични за миньорите и самотните търсачи на ценни минерали. Никой не се обърна, когато жената влезе, огледа помещението и се насочи към бармана.

— Търся един човек, наричат го Ледения — каза тя. — Тук ли е?