Майк Резник - Оракула

— Вриеф Домо е служител в правителството на Алфа Крепело III.

— В планетарното, а не в градската управа на Куичанча? — уточни Индианеца.

— Точно така.

— Какви задължения изпълнява?

— Не ми е известно.

— Къде ходи на работа?

— В Дома на властта.

— Дом на властта ли? — навъси се Двете пера. — Това пък какво е?

— Домът на властта е комплекс от сгради, където се намира правителството на Алфа Крепело III.

Индианеца поклати глава.

— Сигурно гъмжи от охрана… Все трябва да знаеш още нещо за него. Кажи ми всичко.

— На всеки десет дни Вриеф Домо получава пратка от подходящи за хора хранителни продукти в космодрума на Куичанча. Разполагам само с тази информация за него.

— И къде ги кара?

— Търся… не е известно.

— Знаеш ли къде живее?

— Не.

— Можеш ли да научиш?

— Търся… информацията е намерена.

— В Куичанча ли?

— Да.

— Какъв му е адресът?

— В града няма съответствия на човешката система за посочване на местожителството.

— А можеш ли да ми посочиш жилището му на картата на града?

— Да.

Двете пера чакаше търпеливо.

— Хайде де, дяволите те взели!

Появи се триизмерна схема, мигаща точица сочеше къде живее Синия дявол.

— Искам копие на материален носител.

— Изпълнявам… готово.

— Искам копие и от холограмата на Вриеф Домо. Може да е двуизмерно.

— Изпълнявам… готово.

— Къде са? — сети се Индианеца.

— Моят принтер е в дясното голямо чекмедже на бюрото ви. Там ще намерите и копията.

— Какво е разстоянието от посолството до жилището на Вриеф Домо?

— Приблизително 1173 метра.

— Приблизително ли?

— По-точно — 1173,239 метра.

— По права линия или по улиците?

— По права линия.

— А колко е по улиците?

— Най-късият маршрут е около 4,2 километра.

— Чудесно. Погрижи се никой да няма достъп до този разговор.

— Вече поставихте работата си с мен в категорията „Строго ограничен достъп“.

— Само ти напомних.

— В мен не е заложено свойството да забравям.

— Хубаво. Изключи се.

Мониторът угасна, а Индианеца стана и отиде до бюрото. Отвори дясното чекмедже и извади двете копия. Сгъна старателно картата и я пъхна в джоба на туниката си, после вдигна пред очите си снимката на Вриеф Домо — първата напипана следа към Оракула.

— Гепих те, копеле! — изръмжа Двете пера.

Ако туптенето в главата му бе престанало, можеше дори да изпита сянка на съчувствие към Синия дявол.

Индианеца си даде още два дни почивка.

Вече не усещаше болки. Използва времето, за да провери предпазливо дали парите му се движат по „маршрута“. Разбира се, Тридесет и две засега успяваше да проследи прехвърлянето на сумата, но това ставаше все по-трудно и Двете пера вярваше, че накрая ще се окаже невъзможно.

Искаше от компютъра да сравнява списъка на пристигащите хора с очакваните от посолството. Имаше неизменно съвпадение. Ако Свирача го биваше поне наполовина, колкото в приказките за него, тази ограничена машина не би могла да го открие.

Накрая се почувства достатъчно добре и повика Брусар при себе си.

— Как сте днес? — попита младежът, когато влезе след малко.

— Много по-свеж.

— Радвам се да го чуя.

— Нима? — засмя се Индианеца. — На твое място щеше да ми се свие сърцето. Пак ще ти режа от времето с твоята лекарка.

— Такава ми е работата, господине.

— Е, време е и аз да се захвана с моята работа. Придърпай си един стол насам.

Брусар взе стол от ъгъла и го пренесе до леглото.

— Сега седни и се настани удобно.

Младежът се ухили кисело.

— Поне със сядането беше лесно.

— Ама кой, дяволите го взели, е обзавеждал това място? Като е избрал толкова тъпи мебели, поне да бяха удобни.

— И аз често съм се питал, господине.

Индианеца го погледна развеселено, но след миг стана сериозен.

— Край на празните приказки. Трябва да обсъдим по-важни неща.

— За Оракула ли ще говорим?

— Да.

— А защо да не отидем в обезопасено помещение?

— Няма нужда. Заповядах на компютъра да ми съобщи в мига, когато някой се опита да ни подслуша. — Двете пера подаде картата на Брусар. — Погледни и ми кажи дали се ориентираш.

Младежът разгледа картата внимателно и вдигна глава.

— Предполагам, че искате да стигнете до отбелязаното място?

— Правилно.

— Пеша или с кола?

— Още не съм сигурен.

— Денем или нощем?

— Няма значение.

— О, има, господине.

— Тъй ли? Че защо?

— Защото в момента температурата навън е петдесет и седем градуса по Целзий и е немислимо да отидете дотам и обратно. Ще се обезводните, а може и да получите топлинен удар. Макар да сте по-добре, само преди два дни се подложихте на сериозна операция.