Майк Резник - Оракула

— И къде да го открия?

Джин сви рамене.

— Мярка се на пет-шест места. Обикаля да провери няма ли да изскочи нещо като за него.

— Помисли къде е най-вероятно да го заварим и карай натам.

— По това време трябва да е във „Върколака“. Това е един ресторант в Платиновия квартал, близо до оная таверна, където пийнахме вчера.

— Платиновият квартал ли? Снощи не забелязах такова разкошно място.

— А, доста е западнал — съгласи се шофьорът. — Но точно преди да изтощят всички залежи, някой открил платина и настанала страхотна врява. Само че рудата не била достатъчно богата да си губят времето с нея. Кварталът е построен над мината. Има толкова тунели, че можеш да минаваш от къща в къща, почти без да излизаш на светло… стига да знаеш пътя. Все се случва да слезе някой, който не познава тунелите, и честичко повече не излиза на бял свят.

— Едва ли подземията са толкова обширни, че да се загубиш в тях — усъмни се Чандлър. — Предполагам, че изчезналите умират, преди да ги довършат жаждата и гладът.

— Свирач, там живеят типове, дето не ги е огряло слънце от десет години. Или им плащаш, за да те оставят на мира, или те обират до шушка и оставят трупа ти на червеите. — Той помълча мрачно. — Не си виждал гадина като червеите на Порт Маракеш. Проклетиите са дълги поне половин метър и имат зъби! Оставиш ли труп долу, ще го оглозгат до кости за броени часове.

— Приятно местенце.

— А хората в тунелите са по-лоши и от червеите. Някои разправят, че дресирали гадините да не ги закачат. Други пък се кълнат, че хапвали червеи, за да не пукнат от глад.

— А Хирурга слиза ли в тунелите? — полюбопитства Чандлър.

— От време на време. Естествено, всички го познават, затова не му досаждат. Най-много пари изкарват, като крият бегълци, или пък обират нещастниците, които попадат там случайно.

— Интересно — равнодушно каза Чандлър.

— Ха, не е само интересно, ами си е адски опасно — почти тържествено изрече Джин. — Решиш ли да се пъхаш в тунелите, махам се.

— Ще го запомня.

След няколко минути колата спря пред малко правоъгълно здание, което изглеждаше някак неуместно в този град на куполи и чудати арки. Не личаха нито врата, нито прозорци, но Джин уверяваше, че заведението не се нуждаело от излишна реклама. Който имал работа тук, бездруго знаел къде е ресторант „Върколака“.

— Най-добре да дойда с тебе — каза той, щом Чандлър понечи да излезе от колата. — Ако разпитваш за Хирурга, без никой да те познава, може да ти направят неочаквана операция.

Свирача влезе след шофьора в помещението, което едва се вместваше в понятията му за допустимото — евтини столове, оръфани сепарета, надраскани масички, миниатюрен бар до лявата стена и намусени сервитьор и сервитьорка.

Зад барплота стърчеше същество, сякаш изскочило направо от най-ужасните детски кошмари. Имаше човешка стойка, но глава на вълк, с удължена муцуна и внушителни остри зъби. Ушите му не бяха нито човешки, нито вълчи — широки и източени, те прилепваха високо към главата. Лицето, шията, гърдите и ръцете на създанието бяха покрити с гъста козина, а елегантен костюм скриваше останалите части на тялото.

Джин поведе Чандлър право към този изрод.

— Свирач, запознай се с Върколака — промълви той и се дръпна встрани.

— Чувал съм за тебе — каза Върколака и протегна ръка (по-скоро лапа).

— Изненадан съм, че и аз не съм чувал за тебе — промърмори Чандлър и се здрависа с него. — С козметична хирургия ли се разкраси така?

— Да.

— Но защо реши да станеш точно вълк?

— А защо не? — подсмихна се стопанинът, а дълбоко в гърлото му нещо изгъргори. — Поне ме запомнят от пръв поглед. Разбира се, за човек с твоята професия нямаше да е особено предимство. — Той се вторачи в Чандлър. — Защо ли си мисля, че не си дошъл да опиташ гозбите ми?

— Търся един човек.

— Нима?

— Хирурга.

— Не е тук.

Свирача се озърна въпросително към шофьора си, който бе огледал малкото заети маси и поклати глава.

— Ако искаш, намини утре — предложи Върколака. — Той е един от най-честите ми клиенти. Идва тук четири-пет пъти в седмицата. — Посочи маса в ъгъла с чудесен изглед към входната врата. — Онази е запазена за него.

— Вече не е — натърти Чандлър.

— Тъй ли?

— Сега е моя. Можеш да съобщиш това на останалите си клиенти.

— Не знам дали Хирурга ще остане много доволен от промяната.

— Не е мой проблем — заяви Свирача. — Или ще си смени работата, или да си търси друга планета. От него зависи.