Ерих Ремарк - Триумфалната арка

Равик предаде колата. Взе такси и се прибра в „Интернационал“. Синът на съдържателката се бе качил на една стълба пред вратата. Завинтваше синя електрическа лампа. Осветлението пред входа на хотела беше винаги толкова слабо, че можеше да освети само табелката; слабата синя светлина не стигаше сега и за половината надпис. Човек можеше да прочете, и то с усилие, само думата „… национал“.

— Добре, че се върнахте — каза съдържателката. — Една жена полудя в стая номер седем. Най-добре ще е да я махнат оттук. Не ми трябват луди в хотела.

— Може би не е луда. А има само нервен пристъп.

— Все едно. Да отиде, където й е мястото. Така им казах. Но те не искат да я заведат, разбира се. Такава неприятност! Трябва да напусне, ако не се усмири. Така не може. Хората искат да спят.

— Неотдавна в „Риц“ полудял един човек — заяви Равик. — Някакъв принц. И боички американци поискали да се преместят след това в неговия апартамент.

— Това е нещо друго. Той си е полудял от лудост. Така е шик. А не от мизерия.

Равик я погледна.

— Добре познавате живота, госпожо.

— Трябва да го познавам. Аз имам добро сърце. Прибрах бежанците в хотела си. Всички са бежанци. Вярно е, че печеля от тях, но малко. А виковете на една луда — това е вече много. Трябва да напусне, ако не се усмири.

Полудяла бе жената, чийто син питаше защо са евреи. Тя седеше в един ъгъл на леглото, закрила очите си с ръце. Стаята беше ярко осветена. Всички лампи светеха, а на масата имаше два свещника със запалени свещи.

— Хлебарки! — мълвеше жената. — Хлебарки! Черни, едри. Лъскави хлебарки! Ей там, в ъгъла, има хиляди, безброй хлебарки! Запалете лампите, запалете лампите! Искам светлина! Иначе ще дойдат. Светлина! Идват! Идват!

Тя пищеше, свита в ъгъла, с вдигнати ръце и прибрани крака, с изцъклени очи. Съпругът й се опитваше да я улови за ръцете.

— Няма нищо, мила, в ъгъла няма нищо…

— Светлина, светлина! Идват! Хлебарките!…

— Запалихме всички лампи, мила. Погледни колко е светло. И свещи дори има на масата. — Той извади едно електрическо фенерче и го насочи към ъглите на ярко осветената стая. — В ъглите няма нищо. Виж как ги осветявам! Няма нищо! Нищо…

— Хлебарки! Хлебарки! Идват! Всичко е почерняло от тях. Промъкват се от всички ъгли. Светлина! Светлина! Пълзят по стените. Падат от тавана!

От викане гласът й бе станал дрезгав. Тя вдигна ръце над главата си.

— Откога продължава? — обърна се Равик към мъжа.

— Откакто се стъмни. Аз не бях тук. Исках да опитам още веднъж. Казаха ми да отида в консулството на Хаити и бях излязъл с момчето. Напразно. Когато се върнахме, намерихме я да пищи, свита в ъгъла на леглото…

Равик приготви спринцовката си.

— Спала ли е преди това?

Мъжът го погледна безпомощно.

— Не знам. Тя беше винаги много спокойна. Нямаме пари за болница. Нямаме и… документите ни не са в ред. Да можеше поне да млъкне… Виж, мила, всички сме тук; и аз, и Зигфрид, и докторът, няма никакви хлебарки…

— Хлебарки! — прекъсна го жената. — Пълзят от всички страни! Отвсякъде!

Равик й сложи инжекция.

— Случвало ли се е и друг път?

— Не. Никога. Не мога да разбера как… Не знам защо…

Равик вдигна ръка.

— Не й напомняйте за случая. След няколко минути ще се успокои и ще заспи. Може би е сънувала хлебарки и се е стреснала. Възможно е утре нищо да не помни. Не й припомняйте станалото. Дръжте се така, сякаш нищо не е било.

— Хлебарки — промълви замаяно жената, — големи, лъскави…

— Трябва ли да светят толкова лампи?

— Запалихме ги, защото искаше да е светло.

— Загасете горната. И оставете другите, докато заспи дълбоко. Тя ще заспи. Дозата е доста голяма. Ще намина да я видя утре в единадесет часа.

— Благодаря — каза мъжът. — Не мислите ли…

— Не. Тия неща се случват често напоследък. Бъдете малко по-внимателен през следващите дни. Не издавайте много грижите си…

„Лесно е да се каже“ — помисли той, като отиваше към стаята си. Запали лампата. До леглото бяха подредени книгите му. Сенека, Шопенхауер, Платон, Рилке, Лао-Це, Тай-Пе, Паскал, Хераклит, една библия и други — най-суровите и най-нежните, някои от тях бяха съвсем тънички — издания за пътници, които не могат да носят много нещо със себе си. Той избра това, което смяташе да вземе със себе си. После прегледа останалите вещи. Нямаше много нещо за унищожаване. Живял бе винаги така, като че всеки миг ще го приберат. Вехтото одеяло и халатът… Те ще му помогнат като приятели. Отровата в кухото медальонче, която бе взел и по-рано със себе си в германския концентрационен лагер… Съзнанието, че я има и може да я използува, когато поиска, правеше изпитанието по-лесно преодолимо… Прибра медальончето в джоба си. Най-добре е да го носи в себе си. Така ще е по-спокоен. Човек не знае никога какво го очаква. Може да попадне отново в ръцете на Гестапо. На масата имаше още половин бутилка калвадос. Той изпи една чаша и помисли: „Франция. Пет години неспокоен живот. Три месеца в затвор. Нелегално пребиваване, четири пъти изселване, завръщане. Пет години живот. Хубаво беше.“