Ерих Ремарк - Триумфалната арка

Всичко беше наред. Това, което е било, и това, което щеше да стане. Стига му толкова. Добре щеше да бъде, ако това е краят. Той бе любил и загубил любимата си. Убил бе тоя, когото мразеше. И сега бе вече свободен. Единият бе съживил чувствата му, другият бе заличил миналото. Нямаше нищо, което да не е изпълнил. Нямаше вече какво да желае, кого да мрази и за какво да съжалява. Ако трябваше да започне отново, пак така щеше да постъпи. Щеше да започне, без да очаква каквото и да е, въоръжен със своя опит, който го е направил силен и непреклонен. Пепелта бе разчистена. Парализираните сетива бяха съживени. Цинизмът се бе превърнал в сила. Всичко беше наред.

След Кан се появиха коне. Дълги редици. Призрачни коне в тази лунна нощ. И мъже в колона по четирима, с вързопи, картонени кутии, пакети. Началото на мобилизацията.

Те се движеха почти безшумно. Не пееха. Дори не продумваха. Вървяха мълчаливо в нощта. Редици сенки от дясната страна на пътя, за да има място за колите.

Равик ги отминаваше една след друга. „Коне — помисли той, — коне. Като в 1914 година. Никакви танкове. Коне.“

Спря се пред една бензиностанция, за да напълни резервоара. Тук-там още се виждаха осветени прозорци, но селото беше почти притихнало. Една колона мина покрай него. Хората гледаха дълго след нея, но не махаха с ръка.

— Утре заминавам — каза човекът на бензиностанцията. Той имаше изгоряло от слънцето, открито селско лице. — Баща ми го убиха в последната война. Дядо ми през 1870 година. Аз заминавам утре. Все същото се повтаря. Вършим го от векове насам. А полза — никаква и все пак отиваме.

Погледът му се плъзна по очуканата бензинова помпа, малката къщичка и жената, застанала мълчаливо до него.

— Двадесет и осем франка и тридесет сантима, господине.

Пак поле. Луна. Лизийо. Еврьо. Колони. Коне. Тишина. Равик спря пред малък ресторант. Отвън имаше две маси. Съдържателката заяви, че нищо не й е останало за ядене. Вечерята си е вечеря. Все още беше така. А във Франция омлет и сирене не е вечеря. Равик успя да я убеди и тя му донесе един, дори салата, кафе и кана обикновено вино.

Той седна сам пред розово боядисаната къща и почна да яде. Над ливадите падаше мъгла. Някъде крякаха жаби. Наоколо беше съвсем тихо, само от най-горния етаж на къщата се чу високоговорител. Познатият, успокояващ, уверен, безнадежден и съвсем излишен глас. Всички се ослушаха. Никой не му вярваше. Равик плати.

— В Париж има пак затъмнение — каза съдържателната. — Току-що съобщиха по радиото.

— Нима?

— Да. Заради въздушните нападения. Като предпазна мярка. Така казаха по радиото. Нямало да има война. Щели да преговарят. Как мислите вие?

— Не мисля, че ще има война.

Равик не знаеше какво друго би могъл да каже.

— Дай боже! Но каква полза? Германците ще завземат Полша. След това ще поискат Елзас и Лотарингия. Колониите. После нещо друго. И така нататък, докато им дадем всичко или решим да воюваме. Затова е по-добре още отсега да започне войната.

Съдържателката влезе бавно в къщата. По шосето се зададе нова колона.

На хоризонта — червеникавото отражение на Париж. Затъмнение. Затъмнение в Париж. Напълно естествено. И все пак странно. Затъмнение в Париж. Париж! Кой иска да угаси светлината на този свят?

Предградията. Сена. Тесните улички, гъмжащи от хора. Зави по авенюто, което води право към Триумфалната арка, леко осветена, извисяваща се сред неясната светлина на площад „Етоал“, а зад него в пълен блясък — „Шан-з-Елизе“.

Въздъхна и продължи да кара из града, докато изведнъж забеляза, че над него започна да се спуска вече мрак. Кръгове болнава тъмнина се появиха тук-там като проядени от молци места по лъскава кожа. Играта на пъстрите електрически реклами се прекъсваше от време на време от дълги сенки, които пълзяха заплашително между останалите боязливи червени, бели, сини и зелени светлини. Някои улици бяха вече мъртви, сякаш черни червеи се бяха промъкнали и изсмукали целият им блясък. По авеню „Георг V“ нямаше никакво осветление. Загаснало бе вече и по авеню „Монтен“. Сгради, изпращали всяка нощ към звездите водоскоци светлина, гледаха сега с голите си сиви фасади. Едната половина от авеню „Виктор Емануел III“ бе потънала в мрак, другата — още осветена, като едно полуживо-полумъртво, агонизиращо, парализирано тяло. Болестта проникваше навред и докато Равик стигне до площад „Конкорд“, и тоя просторен кръг стана вече тъмен.

Министерствата се издигаха безцветни и бледи, гирляндите от лампи бяха угаснали, танцуващите тритони и нимфите в побелелите от пяна нощи се бяха превърнали в безформени сиви късове, водоскоците бяха запустели, водата — потъмняла, блестящият някога обелиск се издигаше като мощен и заплашителен оловен пръст на вечността в мрачното небе, а малките, тъмносини, едва видими електрически лампички на противовъздушната отбрана пълзяха навред като микроби, пръскайки с нечистия си блясък някаква космична зараза над безмълвно умиращия град.