Ерих Ремарк - Триумфалната арка

На съседната маса седяха двама души. Жена с вчесани на път коси и мъжът й. Пред тях бе застанало дете на около осем години. То бе слушало разговора на другите маси и сега бе дошло при тях.

— Защо сме евреи? — попита то жената. Тя не му отговори.

Равик погледна Морозов.

— Трябва да отида в болницата — каза той.

— И аз трябва да си ходя. Качиха се по стълбите.

— Което е много, много е — промълви Морозов. — Това ти казвам аз, някогашният антисемит.

Болницата представляваше по-оптимистична картина в сравнение с „Катакомбите“. И тук имаше мъка, болести и страдания, но те поне имаха известна логика и смисъл. Знаеше се защо е станало всичко това, какво трябва и какво не трябва да се прави. Това бяха дадености, които човек можеше да види и да се опита да поправи.

Вебер беше в кабинета си и четеше вестник. Равик надникна през рамото му.

— Положението е чудесно, нали?

Вебер хвърли вестника на пода.

— Продажна пасмина! Половината от държавниците ни трябва да бъдат избесени.

— Деветдесет процента — заяви Равик. — Имате ли някакви сведения за оперираната в болницата на Дюран?

— Добре е. — Вебер протегна нервно ръка, за да вземе пура. — За вас е лесно, Равик. Но аз съм французин.

— Аз не съм никакъв. Искам само едно: Германия да е толкова покварена, колкото Франция.

Вебер вдигна глава.

— Говоря глупости. Извинете ме. — Забравил бе да запали пурата си.

— Няма да има война, Равик. Просто е невъзможно!

Всичко това са само празни приказки. В последния момент ще бъде предотвратена.

Той замълча известно време. Предишната му самоувереност бе изчезнала. Най-после каза почти съзаклятнически:

— Та ние имаме линията „Мажино“.

— Разбира се — отговори Равик неубедително. Хиляди пъти го бе чувал. Всеки разговор с французин завършваше обикновено с това твърдение.

Вебер изтри челото си.

— Секретарката на Дюран ми каза, че шефът и прехвърлил парите си в Америка.

— Това само той може да направи.

Вебер погледна уморено Равик.

— Той не е единственият. Моят шурей замени също френските си ценни книжа с американски. Гастон Нере обърна парите си в долари и ги държи в един сейф. Разправят, че Дюпон заровил няколко торбички злато в градината си. — Той стана. — Не ми се говори за това. Просто не съм в състояние. Но не е възможно. Не е възможно Франция да стане жертва на измяна и продажност! Всички ще се обединят пред опасността! Всички!

— Всички — повтори Равик, без да се усмихва. — Дори индустриалците и политиците, които и сега търгуват с Германия.

Вебер се овладя.

— По-добре да говорим за нещо друго, Равик.

— Съгласен съм. Отивам да заведа Кейт Хегстрьом? до Шербург. Ще се върна към полунощ.

Вебер въздъхна тежко.

— А какво сте… какво сте уредили за себе си, Равик?

— Нищо. Ще ме изпратят във френски концентрационен лагер. Все пак по-добре, отколкото в германски.

— Изключено! Франция няма да затвори бежанците!

— Ще видим. Това е в реда на нещата и няма място за никакво роптаене.

— Равик…

— Добре. Ще почакаме и ще видим. Дано да сте прав. Знаете ли, че опразват Лувъра? Изпращат най-ценните картини в Средна Франция.

— Не. Кой ви каза?

— Бях там днес следобед. Опаковали са и сините прозорци на катедралата в Шартр. Вчера бях там. Сантиментална разходка. Исках да ги видя още веднъж. Но бяха вече вдигнати. Наблизо има летище. Сложили са нови прозорци, както направиха и миналата година по времето на Мюнхенската конференция.

— Виждате ли? Вебер се хвана веднага за думите му. — И тогава нищо не се случи. И тогава бе настанала голяма суматоха, но дойде Чембърлейн и разтвори чадъра на мира.

— Да. Чадърът на мира е още в Лондон, а богинята на победата стои още в Лувъра — без глава. И там ще си остане. Защото е много тежка за транспортиране. Трябва да тръгвам. Кейт Хегстрьом ме чака.

„Нормандия“ беше на кея, блеснала в нощта със своите хиляди светлини. Откъм морете духаше хладен солен вятър. Кейт Хегстрьом се загърна хубаво с палтото си. Беше много отслабнала. Лицето й бе само кожа и кости, големите й очи тъмнееха като дълбоки езера.

— Предпочитам да остана тук — каза тя. — Изведнъж почувствах, че ми е много трудно да си тръгна.

Равик я погледна втренчено. Пред тях беше големият параход с ярко осветения мостик, пътниците бързаха да се качат, сякаш се страхуваха в последната минута да не закъснеят. Пред тях беше блестящият дворец, който вече не се казваше „Нормандия“, а Изплъзване, Бягство и Спасение; за десетки хиляди нещастници от много градове, стаи, мръсни хотели и подземия на Европа той беше недостижим мираж, а тая жена до него, която носеше в утробата си смъртта, казваше тихо и гальовно: „Предпочитам да остана тук“.