Ерих Ремарк - Триумфалната арка

— Нямаше ме наистина известно време.

— Най-после днес следобед ми каза, че живеете тук. И аз дойдох веднага — добави Жано сияещ.

— Да не е станало нещо с крака ти? — попита Равик.

— Не. — Жано потупа кола, сякаш галеше гърба на вярно куче. — Абсолютно нищо! Всичко е наред.

Равик погледна кола.

— Виждам, че си постигнал целта си. Но как успя да се справиш със застрахователното дружество?

— Не много трудно. Дадоха ми изкуствен крак. Но аз получих стойността му от магазина срещу петнадесет на сто отстъпка.

— Ами млекарничката?

— Затова именно съм дошъл. Отворихме млекарничка. Малка е, но можем да се оправим. Мама продава. Аз се занимавам с доставките и сметките. Имам добри снабдители. Направо от провинцията.

Накуцвайки, Жано се приближи до изтъркания диван и остави един пакет, завит в тъмнокафява амбалажна хартия.

— Това е за вас, докторе. Донесох ви го. Не е кой знае какво. Но е от нашия магазин — хляб, масло, сирене и яйца. Ако не ви се излиза, можете да се навечеряте с това, нали?

Той погледна втренчено Равик, който отговори:

— Това изобщо е една добра вечеря.

Жано кимна доволен.

— Надявам се, че ще харесате сиренето. Едното е „Бри“, другото — „Пон л’евек“.

— Това е любимото ми сирене.

— Чудесно! — Жано потупа от щастие силно ампутирания си крак. — Майка ми настоя за „Пон л’евек“. Аз смятах, че ще предпочетете „Бри“. То подхожда повече на човек като вас.

— И двете са първокласни. Не можехте да измислите нещо по-хубаво. — Равик взе пакета. — Благодаря, Жано. Пациентите не си спомнят често за своя лекар. Обикновено го търсят, за да се пазарят за хонорара.

— Богатите пациенти, нали? — кимна закачливо Жано. — Но не и ние. Ние сме ви безкрайно задължени! Ако кракът ми бе останал само парализиран, едва ли щяхме да получим някакво възнаграждение.

Равик го погледна. И помисли: „Да не би да смята, че съм отрязал крака от желание да му услужа?“

— Не можеше да се направи нищо друго, освен да се отреже, Жано.

— Сигурно — смигна Жано. — Ясно е. — Той нахлупи шапката си. — А сега трябва да тръгвам. Майка ми сигурно ме чака. Отдавна съм излязъл. Трябва да приказвам и с един човек за доставката на рокфор. Сбогом, докторе. Надявам се, че ще харесате сиренето.

— Сбогом, Жано. Благодаря ти. И добра сполука.

— Тя не ни напуска.

Малката фигура махна с ръка и излезе самоуверено от хола накуцвайки.

Равик отвори пакета в стаята. Намери един стар, неупотребяван от години спиртник. После изрови пакетче сух спирт и малко тиганче. Взе две таблетки, постави ги в спиртника и го запали. Синкавият пламък затрептя. Сложи в тигана малко масло, счупи две яйца и ги разбърка. След това си отряза парче пресен хрупкав бял хляб, сложи тиганчето на масата върху няколко вестника, отвори сиренето, донесе си една бутилка вувре и почна да яде. Отдавна не бе се хранил така. Реши да си купи още на другия ден няколко пакетчета сух спирт. Лесно можеше да вземе спиртника в концентрационен лагер, защото беше сгъваем.

Той ядеше бавно. Опита и другото сирене. Жано имаше право — вечерята беше хубава.

— Напускането на Египет — каза докторът по филология и философия Зайденбаум, като се обърна към Равик и Морозов, — само че без Мойсей.

Той бе застанал, слаб и жълт, пред вратата на „Интернационал“. Семействата Щерн и Вагнер и ергенът Щолц товареха отвън багажа си. Бяха наели една кола.

Огрени от следобедното августовско слънце, на улицата стояха мебели. Диван, няколко кресла, боядисани със златен бронз, и един нов килим тип „Обюсон“. Собственост на семейство Щерн. До тях имаше масивна маса от махагон. Зелма Щерн, жена с повехнало лице и кадифени очи, пазеше мебелите си, както квачка — своите пилета.

— Внимавайте да не издраскате масата! Внимавайте, внимавайте!

Плотът на масата беше полиран и лъснат. Това бе една светиня, за която всяка домакиня е готова да рискува живота си. Зелма Щерн се въртеше непрекъснато около масата и двамата носачи, които я изнесоха и сложиха отвън с пълно безразличие.

Слънцето се оглеждаше в полираната маса. Зелма Щерн се наведе и я изтри с парцал. Лъсна нервно ъглите. Плотът отрази като тъмно огледало лицето й — сякаш някоя хилядолетна баба поглеждаше въпросително от огледалото на миналото.

Носачите се появиха с бюфет от махагон. И той беше полиран и лъснат. Единият зави малко по-рано, отколкото трябваше и един от ъглите на бюфета се ожули във входната врата на „Интернационал“.