Ерих Ремарк - Триумфалната арка

Зелма Щерн бе вече седнала в колата. Щолц не се сбогува. Не заминаваше за Америка. Имаше виза само до Португалия. Смяташе, че за такова малко пътуване не си заслужава да се сбогува. Махна просто с ръка, когато колата тръгна.

Оставащите стояха омърлушени като мокри кокошки.

— Хайде — обърна се Морозов към Равик. — Да отидем в „Катакомбите“ и да изпием по този случай по един калвадос.

Едва бяха седнали, когато дойдоха и другите. Нахълтаха като отнесени от вихрушка есенни листа. Двама бледи равини с редки бради. Визенхоф, Рут Голдберг, шахматистът-автомат Финкенщайн, фаталистът Зайденбаум, няколко двойки, пет-шест деца, собственикът на импресионистичните картини — Розенфелд, който не бе още заминал, няколко хлапака и старци.

Рано беше за вечеря, но никой не искаше да потъне в самотата на стаята си. Искаха да бъдат заедно. Всички бяха мълчаливи. Почти примирени. Преживели бяха толкова нещастия, че вече нищо нямаше значение за тях.

— Аристокрацията си замина — каза Зайденбаум. — Тук се събраха сега осъдените на смърт или на доживотен затвор. Избран народ! Любимци на Йехова! Особено за погроми. Да живее животът!

— Остава ни Испания — отговори Финкенщайн. Той бе сложил пред себе си шахматната дъска и шахматната задача от вестник „Матен“.

— Да, Испания. Фашистите там сигурно ще посрещнат с целувки евреите.

Дебелата, подвижна келнерка донесе калвадос. Зайденбаум сложи пенснето си.

— И това е дори невъзможно за повечето от нас — заяви той. — Да се напием до забрава. Да се отървем поне за една нощ от страданията си. И това не е позволено на потомците на Ахасверус. Дори той, старият скитник, би се отчаял — днес без документи нямаше да стигне много далеко.

— Елате да пийнете с нас — каза Морозов. — Калвадосът е хубав. Съдържателката, слава Богу, не е разбрала още, иначе щеше да му повиши цената.

Зайденбаум поклати глава.

— Аз не пия.

Равик погледна един доста брадясал мъж, който вадеше често огледалце, оглеждаше се в него и след известно време отново повтаряше същото.

— Кой е този човек? — обърна се той към Зайденбаум. — Не съм го виждал.

— Това е новият Арон Голдберг — каза Зайденбаум, като сви устни.

— Как така? Нима вдовицата се ожени толкова бързо?

— Не. Само продаде за две хиляди франка паспорта на стария Голдберг. Голдберг имаше прошарена брада. Затова и този си пуска брада. Заради снимката на паспорта. Погледенете го как се оглежда и си дърпа брадата!

Не смее да използува паспорта, докато не му порасте същата брада. Сега се надбягва с времето.

Равик загледа мъжа, който дърпаше неспокойно едва покаралата си брада, сравнявайки я с тая на снимката.

— Би могъл да каже, че брадата му се е подпалила и изгоряла.

— Хубава идея! Ще му кажа. — Зайденбаум свали очилата си и ги размаха. — Страшно нещо! — Той се усмихна. — Преди две седмици всичко това беше най-обикновена сделка. Сега Визенхоф започна да ревнува, а Рут Голдберг не знае какво да прави. Според ужасната логика на документите този човек е неин съпруг.

Той стана и тръгна към новия Арон Голдберг.

— Добре го каза. „Ужасната логика на документите“ — обърна се Морозов към Равик. — Какво ще правиш тази вечер?

— Кейт Хегстрьом заминава с „Нормандия“. Ще я придружа до Шербург. Тя има кола, която трябва да върна и да предам в гаража. Продаде я на собственика.

— Може ли да пътува?

— Разбира се. Все едно е какво прави. На парахода има добър лекар. А в Ню Йорк… — Той вдигна рамене и изпи калвадоса си.

Въздухът в „Катакомбите“ беше задушен и застоял. Помещението нямаше прозорци. Двама старци, мъж и жена, бяха седнали под прашната изкуствена палма. Бяха потънали в скръб, която ги обграждаше като стена. Хванали се за ръка, те не помръдваха, сякаш никога вече нямаше да станат.

На Равик се стори изведнъж, че цялата мъка на този свят е събрана в това зле осветено подземие. Болнавите електрически лампи висяха като увехнали жълти цветя по стените и му придаваха още по-отчаян вид със своята анемична светлина. Тишината, шепненето, ровенето из документите, всеки от които е бил досега стократно проверяван, оглеждането на хората, мълчаливото очакване, безпомощното потръпване пред наближаващия край, скованата смелост, хилядите унижения, ужасът при мисълта, че няма вече къде да отидеш… Той почувства внезапно всичко това, усети миризмата му, непреодолимия, безмълвен страх, почувства тая миризма и се сети откъде му бе позната — от концентрационния лагер, където завличаха хора от улицата, изтръгваха ги от леглата и ги оставяха в бараките да чакат по-нататъшната си съдба.